Категории


Подкрепете



Четвъртък, 27 Декември 2012 18:33

Момчето Никита и златният змей

Християнска приказка за деца

Момчето Никита и златният змей по глави

Илия Литвак


рисунки: Д. Юдина

серия "Свято изворче"

Продължение на приказката


„Иван-богатирът и Царството на Лъжата”


Издание на Московското подворие
на Свято-Троицката Сергиева Лавра,
Москва, 2000 г.

 

Вместо предговор

 

В далечните времена, когато на земята живеел святият човек на име Ной, се случило нечувано дотогава събитие: неговият най-малък син Хам грубо се подиграл с него – своя роден баща! По-големите братя на Хам се опитали да го вразумят, но напразно. Хам навлякъл гнева Божий върху себе си и върху своите потомци, и с неговото име започнали да назовават ония, които оскърбително  са се държали по отношение на родителите и обкръжаващите хора.

 

 

Глава 1.

Изгнанието

 

В едно царство на брега на ласкавото море живеели честни и добри хора. Управлявал онази Поморска страна славният крал Федерико. Зимите в Поморие били кратки и топли, в морето изобилно се въдела риба, а по нивите се удавало да съберат за година четири реколти! Тъй че си живеели поморците добре и охолно. И всичко при тях вървяло добре докато... докато не се появили между тях хамовете.

 

От всички Поморски провинции, от села и градове се занизали при поморския крал коленопреклонни молители.  Събрали се в тронната зала, паднали пред краля на колене и започнали да се молят:

 

- Махнете! Отстранете от нас тия грубияни, Ваше Кралско Величество!

 

- Че откъде ли са се взели? – питал огорченият и раздразнен крал. – По-рано нали ги нямаше?

 

- Така, Ваше Величество, нямаше! – отговаряли обидените просители.

 

- Че откъде тогава?

 

- Израснаха, Ваше Величество.

 

- Как така, израснаха?

 

- Тъй, раснаха и израснаха...

 

Колкото и да се стараел бедният крал Федерико, така и не могъл да измъкне от тях, как са могли да израснат самите тези хамове-грубияни.

 

Наложило се в разговор да встъпи първия кралски министър Ермон.

 

- Моля за извинение, Ваше Величество, тези самите грубияни са израснали от техните собствени деца.

 

- От децата?

 

- Да, да, - закимали поморците.

 

- Че как така?

 

- Разглезиха ги, Ваше Величество. С лакомства ги хранеха, да работят не даваха, жалеха ги, капризите им всичките изпълняваха, всичко разрешаваха. Това е!

 

- Защо?

 

- От голяма любов, Ваше Величество.

 

Мислил кралят, мислил и, накрая, измислил:

 

- Ермон!

 

- Тук съм, Ваше Величество.

 

- Пиши указ: „На всички жители на Поморското кралство под страх от смъртно наказание се забранява да глезят своите деца...” Написа ли?

 

- Написах, Ваше Величество.

 

- Добре. Пиши нататък. „...А всички хамове-грубияни да се съберат заедно, да се натоварят на един кораб и да се изпратят в плаване през морето-океана. Та и духа им в нашата страна да го няма!” Написа ли?

 

- Та и духа им в нашата страна да го няма, - прочел първият министър.

 

- Правилно.

 

На бързи коне препуснали вестоносците до всички краища на Поморското Кралство.

 

А към столицата започнали да се стичат дърводелци – да строят кораба. Строителството наблюдавал лично първият министър Ермон. Кралска заповед – има кралска заповед! Всичко било направено бързо и изрядно. Точно след една седмица великолепната фрегата вече се мъдрела в пристанището, полюшвайки се на вълните.

 

По кораба важно се разхождали хора от всички възрасти и звания. Това и били хамовете-грубияни, събрани от цялата страна от кралските стражи. Мнозина от тях дошли доброволно. Те без всякакво съжаление напускали родната страна, нали хамовете нямат понятие за родина, те обичат само самите себе си и по-далеч от собствения нос нищо не виждат и да виждат не желаят.

 

Събрали се на палубата, хамовете решили да изяснят, а къде собствено, те ще отплават, нали „през морето-океана” – това е понятие относително.

 

Рижобрадият капитан Морган, единственият от събралите се, който умеел да управлява кораб, предлагал да плуват покрай брега и да  акостират в някоя съседна държава.

 

Но тук напред излязъл малкият и неутомим маркиз Крюшон, наречен в своя кръг Лизоблюд за лошия навик – даже на гости да изблизва чинията след ядене.

 

- В заповедта на краля ясно е казано: „През морето-океана”, а не покрай брега, както предлага този дивак Морган. И макар, че презирам краля заедно с неговия указ, все пак предлагам да плаваме в откритото море. Защо? Можете да попитате всеки морски търговец: там е пълно с острови, пълни догоре със злато като пирози с плънка! И аз съм чувал за острова на Златния Змей, където дори на дъното на реките има кюлчета чисто злато!

 

- Аз искам да основем нова, Свободна държава, в която да имаме нашите, хамски закони, и в която никакъв Федерико няма да ни посочва: какво можем да правим и какво не можем!

 

Това предложение било посрещнато с гръмки, одобрителни викове.

 

Трябва да кажем, че хамовете били изобщо много жизнерадостни хора. Тази идея всички тях ги обединила, като братя. Те доволно потупвали един другиго по гърба и корема, предвкусвайки богатството и свободния живот.

 

От същия маркиз Лизоблюд било измислено названието на фрегатата, на която трябвало утре да се отправят в плаване, - „Нечестивец”.

 

И сам маркизът под общите аплодисменти, държейки се за дебелото въже, ловко изписал с четка златните букви на носа на кораба.

 

„Нечестивец” – четяли любопитните поморци, премиванайки по пристанището. Това звучало гордо, предизвикателно и... глупаво.

 

 

Глава 2.

На път

 

На следващото утро фрегатата вече порела с острия кил леките крайбрежни вълни. Капитан Морган – Рижата Брада, почти без да мига, гледал в далечината и сякаш се бил слял с кораба в едно цяло, насочвайки го към открито море.

 

Редом до капитана стоял херцог Бошир, наречен в народа „черния херцог”. Действително, в неговото облекло преобладавал черният цвят, а ако бъдем по-точни, то херцогът просто цял бил облечен в черно от главата до петите. Откъде той се е появил на кораба, за всички оставало тайна. Във време на общото събрание между хамовете него го нямало. А и слухове за грубост и оскърбително поведение на херцога сред хората не се чували. Обратното, за херцога почти никой нищо не знаел. Той водел живот затворен, никъде не се появявал, макар че се считал потомък на един от най-знатните и древни родове в кралството.

 

Пръв обърнал на херцога внимание разбира се, Лизоблюд.

 

А какво собствено, прави  на нашия кораб този черен.... чистофайник?- задал той въпроса в трюма  по време на първата закуска.

 

Отговорило му общо мълчание.

 

Същия въпрос Лизоблюд не пропуснал да зададе веднага след закуската непосредствено на херцога, специално излизайки за това на палубата. Но и този път отговор не последвал. Херцогът дори не обърнал глава в неговата посока. Собствено това доказвало, че на хамския кораб той се е оказал не случайно. Но Лизоблюд считал за нормално да нагрубява другите и не търпял подобно отношение към себе си!

 

Като получил такъв пренебрежителен отговор, по-лошо от това – като не получил никакъв изобщо, той отначало пребледнял, после почервенял и, като стиснал от ярост ръцете в юмруци, рязко се обърнал и с танцуваща походка заотстъпвал на противоположния край на кораба.

 

„Само почакай, чувал с въглища! Вечерта ще ти дам да се разбереш.” – мислел той.

 

Работата е там, че за вечерта били назначени изборите на Временен Управител на бъдещата Свободна Хамска Държава.

 

Рижобрадият Морган понечил да заяви, че докато корабът се намира в плаване, Временен Управител трябва по право да се счита той – капитанът на кораба. Но Лизоблюд веднага прекъснал неговия опит:

 

- Едно нещо е да стоиш до кормилото, друго нещо е – да вземаш решения по главни въпроси!

 

Управител трябва да бъде онзи, който е най-находчив, съобразителен и остроумен. Предлагам да изясним това още днес вечерта.

 

Предложението на маркиза било прието.

 

***

Веднага след обяда започнали приготовленията за турнира. С бяла боя бил очертан на палубата кръг. Зрителите се скупчили около мястото, отделено за двубоите, и желаещите да се поборят за власт започнали да излизат един по един.

 

За съдия бил избран капитан Морган. Той не участвал в съревнованията, прекрасно разбирайки, че няма да може да устои против красноречивия маркиз и само ще се наслуша против себе си на всякакви остроти и насмешки.

 

И ето, по съдийския сигнал противниците започнали да засипват един другиго с ругатни и оскърбления.

 

Борбата преминавала достатъчно вяло, докато в нея не встъпил Лизоблюд.

 

Пръв под общия кикот излязъл от играта бившият готвач, а сега корабен кук Стопсус. Бидейки сам груб и бързорек, той засякъл още на първата дума, чувайки такива обидни слова за своя голям корем, каквито не бил чувал за целия свой изминал живот. Стопсус просто изпаднал зад бялата линия в ръцете на зрителите и дълго след това дишал дълбоко, идвайки на себе си от язвителността на маркиза.

 

Един след друг дългоезичния маркиз отправял зад чертата претендентите за званието Временен Управител. Понякога си играел с противника като котарак с мишка, давайки му някое време за да изпробва своите сили. Но после Лизоблюд избутвал напред своето тънко краченце в копринен чорап и блестяща лакирана обувчица, и неговият противник просто се задавял в потока от издевателство и нахалство.

 

Накрая маркизът се оказал в горда самота. Никой от хамовете вече не правел опити с него да се срази.

 

- Е, какво? Вече свършихме ли!? – попитал Лизоблюд, доволно оглеждайки се наоколо.

 

Капитан Морган тежко въздъхнал. До последния миг в него се таяла надеждата, че сред пътешествениците все пак ще се намери поне един единствен, който да може да засенчи наглия грубиян. Но ето – той е сам в чертите на бялата линия, и никой не смее да влезе с него в двубой!

 

Лизобюд вече отворил уста, за да провъзгласи себе си за Временен, да, за сега само за Временен Управител. Но тук редовете почтително се разтворили, и в кръга стъпил герцог де Бошир.

 

Аха!” – пробляснало в главата на маркиза – За този черничък красавец аз и позабравих! Сега дойде и твоят ред. Ще се погрижа, да ти развържа езика”.

 

Маркизът даже малко на пръсти се понадинал от удоволствие, че ще отмъсти на херцога за неговата сутрешна небрежност.

 

Съперниците застанали на старта. Прозвучал сигнал и Лизобрюд се втурнал в атака.

 

- О, що за чудновата диадема, мой херцоже, увенчава благородната глава? И тези два израстъка на нея ми напомнят някак мойто детство... Рогца на охлюв? Да! Именно рогца! Обаче не на охлюв, а по-скоро на коза!... А има ли копита? Може би ботушите ще свалите? Не се срамувайте, тук сме свои всички...

 

Взрив от кикот от всички страни се стоварил върху херцога. Но той, изглежда, не обръщал на това никакво внимание.

 

„Защо мълчи?! – мислил си наум капитанът. – Поне нещичко той може да отвърне на наглия маркиз?!”

 

Но херцогът мълчал.

 

 

 

А маркизът, потривайки своите аристократични ръчички, пристъпил по-близо и, издевателски надничайки в очите на херцога, продължавал:

 

- А скривате какво под черната превръзка, многоуважаван херцоже? Дали ще бъдете така любезен да я свалите от своите очи? Или боите се от своето уродство и некрасива външност? Е, да се боите няма от какво...

 

Лизоблюд искаше още нещо да добави, но в същия момент херцогът му нанесе толкова рязък и съкрушителен удар по главата, че бедният маркиз рухна върху палубата.

 

Няколко души от тълпата издърпаха мечовете. Но де Бошир извади от ножницата своя, и един избит от ръцете меч със звън се вряза в корабната мачта, а другите зад борда полетяха и се скриха под водата.

 

- Кой още иска да поспори с мен по хамство? Или двубоите при вас не се почитат? – попита херцогът. А сега ме слушайте внимателно! Аз само знам как да доплаваме до острова на Златния Змей. Аз само знам за всичките опасности, които в пътя ни причакват. Временен Управител няма да избираме, защото вие вече имате управител, когото сте избрали – това е Златният Змей! Аз съм негово доверено лице, и затова ще се подчинявате на мен. Ако някой иска да възрази, то съм готов да го изслушам право тук – очи в очи.

 

Но маркизът, който лежеше безчувствен на палубата, и мечът, наполовина влязъл с острие в дървото, свидетелстваха по-красноречиво за херцога от всяко най-нахално и остроумно заявление.

 

***

 

Сега си мисля, че настана най-удобно време да изясним кой ли такъв е този Златен Змей, към чийто остров с пълна пара се носи фрегатата „Нечестивец” с хамове на борда.

 

Златнит Змей – е властелин на всички хора, които се стремят към печалбарство.

 

Всяка мисъл за богатство, всяко движение тщеславно на душата със златна нишчица омотават човека невидимо по ръцете и краката и притеглят го към Змея. Хората не чувстват тези нишки дотогава, докато не се опитат да се заловят със Змея Златен не на живот - а на смърт. Едва тогава туй чудовище започва да ги тегли за невидимите нишки, поваляйки противника си долу по очи, и опитвайки с всички сили да внуши, че благата земни са единствено това, което в живота му е нужно.

 

Творецът и Владетелят на целия видим и невидим свят е ограничил властта на Змея Златен до острова, изгубен в океана безконечен. Само там Змеят има пълна власт над хората. Също само тук той може да навява своите вълшебни чародейства, предлагайки своя покров, но без да има власт да подчини на себе си човека без неговата воля и желание.

 

А как попада се на този остров?

 

Как ли? - По най-различен начин. Хамовете ще попаднат там на своя кораб. А момчето Бельонок, за което вие още нищо не знаете, попаднало е там  през сияещото езеро. И тъкмо за това сега ще стане дума.

 

 

Глава 3.

Бельонок и Вероника

 

Момчето Бельонок живееше със своята майка в малка, схлупена леко къщурка недалеч от селцето Добрянка.

 

Баща му бе горски - смел човек, обичаше природата и дивите животни, почти толкова силно, колкото и жена си Вероника. А нея пък обичаше той безумно!

 

Роди им се момченце - малко детенце - бяло, румено, сивооко. Нарекоха го в чест на бащата – Васильок, тъй настоя Вероника. Но помежду си, а и след това в селото него по друг начин, освен Бельонок, и не го назоваваха.

 

Когато Бельонок бе още съвсем мъничък, баща му загина в схватка с бракониерите. Тежък стана животът на Бельонок и Вероника, като останаха сами. Тежко, но някак живееха, с хляб и с вода се препитаваха.

 

Растъл Бельонок момче добро и светло – като слънчице ясно.

 

От баща си наследил любов към природата родна, с часове понякога се губел в гората.

 

Само ето, досадно било му, че връстниците му имат разни играчки, и получават по празниците от своите родители лакомства.

 

А Вероника, каквото с ръцете умели успее да измайстори от платно и дърво - то и ще го подари на Бельонок.

 

А умеятна тя била за чудо и приказ! Ту ще му измайстори катериче - ама съвсем като истинско! Ту разни забавни фигурки от тесто ще му изпече.

 

И все пак незабелязано като черна змеица в сърцето на Бельонок се прокраднала завист, и от време на време го жилела, отравяйки живота му със своята тънка отрова.

 

* * *

 

И ето, веднъж, когато Бельонок с другите момчета тичал край реката, пускайки по нея плоски камъчета, се показало на пътя едно странно човече.

 

На ръст то било все едно че подрастващо дете. Но за разлика от детето гордото му, даже надменно лице, украсявала красива, дълга и тясна брадичка.

 

На главата на човечето имало калпаче на края с пискюлче. Избродираната му с разноцветни скъпоценни камъни кадифяна ризка украсявали златни копчета, на чепичките имало златни токички, от раменете се спускал плащ, ушит от разноцветни парчета скъп атлас. Плащът блестял на слънцето и играел с отблясъци във всички цветове на дъгата, с което докарал момчетата в неописуем възторг.

 

- Гном иде! Гном иде! – викали те, дразнейки човечето, и тичали след него, подскачайки от времена време от удоволствие на едното краче.

 

Малкият непознат потропвал с тояжка, като стискал в ръката ръкохватка от слонова кост във вид на изящна глава на змия. Той отминал още малко, после зорко огледал бягащите след него, задържал поглед малко въхру Бельонок и изведнъж рязко се спрял.

 

- Кой от вас обича представления? – попитал той.

 

Момчетата също спряли. Миналата година през тяхното село преминал бродещ цирк.  Тогава той дал малко представление за децата и мнозина от тях после дълго си спомняли за това. Бельонок не попаднал на него – с майка му нямали даже малка сребърна монета, за да платят за входа. Представление! Че кой не го обича?!

 

- Аз! Аз! – завикали един през друг детските гласове.

 

- Отлично, - казало малкото човече, което приличало на гном. – Днес вечерта, щом само залезе слънцето, ще ви покажа чудесно представление. Фокуси-бокуси, подаръци, фойерверки и други номера за вас абсолютно безплатно! Който поиска - да дойде на полянката край стария бор.

 

Старият бор. Това е съвсем близо до дома на Бельонок! И безплатно, той каза: „Безплатно!” Бельонок не вярваше на ушите си. Даже не забеляза, как заедно с групата момчета човечето се изгуби по пътя към селото.

 

„Трябва да питам мама, - реши той, - Ами ако внезапно не ме пусне? – веднага прелетя в главата му предателска мисъл. – Нали това ще бъде след залез слънце! Само с едно око да погледна фойерверките, да получа поне първия подарък и – бегом в къщи. Мама ще ми прости!”

 

Едва-едва дочакал настъпването на вечерта, той незабелязано излезе на двора и бегом препусна към стария бор, където вече се бяха събрали момчетата: кой с родителите си, кой – без.

 

Гномът, - така го нарекоха момчетата, нещо вече готвеше за първия номер, нареждайки на земята някакви тайнствени предмети.

 

Накрая, всичко беше готово. Той плясна с ръце, публиката затихна, и представлението започна.

 

 

Глава 4.

Представлението на гнома

 

Като начало той извади от едно малко сандъче стъклена тръбичка и едно мъничко бурканче.

 

Потапяйки в него края на тръбичката, гномът издухваше от другия край прозрачни топчета, все едно че сапунени мехури. Но топчетата бяха разноцветни и твърди. Те се разлетяха по поляната, омагьосвайки очите, и зрителите, които бяха по-смели, ги взимаха в ръце и с изумление откриваха по тях чудни, приказни картинки.

 

Картините бяха като че изрязани от ръката на неизвестен гениален майстор. Не само децата, но и възрастните изпаднаха във възхищение от такъв „фокус”! Но представлението още само започваше.

 

Гномът замахна със своята пръчица, отнякъде, сякаш от въздуха, се появиха ситни искрици, и от всяка искрица започнаха да излитат огньове: сини, виолетови, жълти – с най-различни цветове и оттенъци!

 

Те се разлетяли наоколо, сплитали се в причудливи фигури, оплитали топчетата в блестяща мрежа.

 

Скоро поляната вече приличала на вълшебен дворец. Изглеждало, че ей-сега от нея ще изкочи някакъв персонаж от приказките. Впрочем, сам виновникът за тази красота толкова приличал на приказен герой, че децата сега твърдо решили: „Точно, това е гном!”

 

А онзи, не давайки на зрителите да се опомнят, вече замахнал с пръчицата още веднъж, и посред това великолепие изникнал малък, сребрист обръч. Обръчът, изглеждало, че се движи, все по-нататък разтваряйки своите граници. Ето той вече изпълнил със своето сребро цялата поляна, а посред него подскачало, премятало се през глава и правело разни акробатични номера някакво малко същество: да е гущерче – не е гущерче, да е змийче – не е змийче. Четирите лапки Бельонок видял веднага. Дългото и тясно гребенче на главата като плитка или чорапче – видял също. Очичките, поблясващи като две огнени езичета... Какво ли пък е това?

 

- Червейчето Джим ще ви подари всичко, което пожелаете! – дочул се иззад сребърната завеса гласът на гнома.

 

- Нима всичко? – не издържал Бельонок.

 

- Всичко, - като че отрязал гномът.

 

- И сладки курабийки ли?!

 

В отговор червейчето заскачало по кръга, и в ръката на всяко дете се намерила сладка, бухнала курабийка.

 

- И войничета ли? - спомнил си Бельонок, колко страстно искал да получи поне едно войниче, от онези, които имал синът на селския бакалин, толкова красиви и изрисувани с бои, които не цапат ръцете при докосване.

 

- Постарай се, Джим! – дочул се гласът на гнома.

 

Джим се спрял срещу Бельонок, и от неговите лапки сами закрачили към момчето великолепни черни войничета с блестящи сребърни саби, къде-къде по-хубави от онези, за които той така мечтаел!

 

Бельонок ги грабна всички накуп, не вярвайки на своето щестие, и тутакси веднага завика:

 

- А конче! Конче дървено, като истинско!

 

- Давай, червей! - доста грубо все пак заповяда гномът.

 

Червеят Джим смело подскочи във въздуха, а когато се приземи, то вече  препускаше към Бельонок върху дървено конче, изплезил от удоволствие език.

 

- Какво още?! – надменно произнесе гласът от сребърната мъгла.

 

- А какво още може? – затаи дъх Бельонок.

 

- Всичко, - отвърна гласът. - Всичко, каквото пожелаеш. Влизай в сребърното езеро и взимай. Сам взимай. Не ти трябва червеят. Само помисли – и всичко веднага ще се появи.

 

- Не може да бъде! – завика Бельонок.

 

- Може, - твърдо отвърна гласът.

 

Момчето скочи от мястото си.  В едната ръка – стиснати войниците (част от тях бяха натъпкани по джобовете), в другата – кончето.

 

Той стоеше, широко отворил очи. В главата му се пронасяха несвързани откъслечни мисли.

 

„Мама... в къщи... но как? А играчките?.. Всичко, което поискаш. Всичко, което поискаш!” – твърдеше в отговор гласът на гнома, чукайки му в слепоочията.

 

- Защо се бавиш? – попита го гномът. – Влизай и взимай.

 

- Да. Идвам! – отвърна Бельонок.

 

Той направи крачка. След това още една. После вдигна крака си, за да направи още една крачка, но кракът му не намери опора под себе си. Той започна да пропада в някакъв полусън. Около него летяха сребърни топчета, червеникави и зелени огънчета...

 

Когато стана това, отначало никой не разбра какво се случи. Всички видяха как Бельонок влезе в езерото от сребарна мъгла. А след това всичко изведнъж изчезна: нито езеро, нито гном, нито Бельонок!

 

Още няколко момчета, желаейки да получат играчки, влязоха заедно с Бельонок, - и тях също не ги намериха.

 

Тогава хората разбраха: случило се е нещо невероятно и страшно! С викове се разбягаха децата към къщи. А онези малцина възрастни, които дойдоха на представлението, дълго пристъпваха от крак на крак пред прага на вдовицата Вероника и малкото други майки, чиито деца изчезнаха заедно с гнома и неговите вълшебни номера.

 

 

Глава 5.

Чудното старче

 

Измина седмица, друга. Лятото вече отлетя.

 

Поутихнаха майките, притъпи се мъката им горчива. Какво да се прави: трябва останалите дечица да изправят на крака.

 

Само единствено в крайната къщурка рони безутешни сълзи вдовицата Вероника, плаче по своя единствен син.

 

И есента зад прозореца, гледайки я, също занарежда, зааха, заля полята-горите със студени дъждове.

 

***

 

Нощ е навън. Вятърът блъска старичките кепенци. Но ето, чува се друго почукване, като че някой чука по вратата. Вдовицата пристъпвала внимателно, на пръсти, - отново почукване.

 

- Кой е тук?

 

- Дали ще ме пуснеш да пренощувам, стопанке? – пита старчески глас зад вратата.

 

- Бих те пуснала, но ме е страх, по нощите много недобри хора бродят!

 

- Стар съм, измокрих се до кости, всички къщи в селото обиколих, никъде не ме пуснаха, не ме приласкаха. Ако и ти откажеш, боя се, че няма да преживея повече от тази нощ.

 

Въздъхнала вдовицата, отместила резето тежко.

 

Скръцнала, отворила се вратата. И вижда Вероника: в тъмнината до прага, едно малко старче.

 

Пуснала го в дома си да влезе. На краката на старчето - старички лапти* (*цървули, плетени от лико), то самото в плащ се загърнало, а плащът - целият продупчен и прокъсан и мокър до конец, тъй че можеш вода от него да изтискваш.

 

- Че защо, дядо, през нощта в такова лошо време ходиш по пътищата? Сядай по-скоро до печката да се постоплиш, а аз ей сега ще ти приготвя нещо за ядене.

 

Пейката примъкнала към печката, засуетила се, разтичала се, мъката си за миг позабравила. А старчето се сгушило до печката и внимателно я гледа. И погледът му: като два светли лъча, топъл, сякаш цялата изстрадала душа на Вероника до дъно прониква. 

 

- Чакай, мила, не се суети, - казал той тихо. – Постопли ме ти мене, приласка ме, искам да ти се отблагодаря за това. Знам твоята мъка. Синът ти не е загинал, той е жив, както и ние с тебе сме живи. Но е трудно да го намериш, а да го върнеш тук е още по-трудно!

 

Извадило старчето от пазвата си мъничко птиче - бяло като месечина, и продължава:  

 

- Ето ти едно птиче-мъниче. Ще полети то нито бързо, нито бавно, и ти върви след него, никъде не се отбивай! Седем чифта обувки ще износиш, седем тояги здрави ще изпочупиш, седем дрехи на парчета ще изпокъсаш! Ще те доведе птичето в Тридеветото царство, в тридесетото господарство.  Ще намериш там стареца Атанасий и момчето Никикта.

 

На години Никитка е, колкото твоят син, и прилича на него, като роден брат! Но по-чист по сърце и по-смел от него, няма да намериш по целия бял свят. Той ще ти помогне да върнеш Бельонок.

 

Казал... и изчезнал,  като че във въздуха се стопил. Стои вдовицата, на очите си не вярва – дали сън е било или наяве?!

 

Изведнъж чувства: в ръцете й шавнало нещо. Птичето-мъниче, което старецът й подарил, изчуруликало нещо на своя птичи език, изхвръкнало от ръцете й и полетяло към открехнатата врата.

 

Хвърлила се след него Вероника, едва успяла само краешник хляб да вземе със себе си. А птичето-мъниче засветило в тъмното като бяло пламъче и полетяло напред, показвайки пътя.

 

 

Глава 6.

На острова

 

Все по-далеч и по-далеч отнасяла фрегатата „Нечестивец” хамовете от бреговете на Поморие. Не може да се каже, че плаването за тях било радостно, - мнозина от тях страдали от морска болест, а в океана често се случват жестоки бури! Но надеждата, че скоро ще се доберат до острова, ги поддържала и укрепявала.

 

Всеки път, когато в далечината започвал да се очертава силуетът на някой остров, капитан Морган насочвал към него кораба, палубата се огласяла от гръмки викове: хамовете, всички като един, тържествували за края на плаването и началото на новия живот! Но всеки път те само попълвали запасите от прясна вода, а светлите им мечти заедно с вълните се разбивали в брега и се разтапяли в синкавата морска мараня.

 

* * *

 

 Постепенно животът на хамовете започнал да се превръща в мъчение, -  прeпирливият им характер все повече се проявявал при досега им един с друг. Кукът Стопсус започнал да готви такива обеди, че от миризмата им само им се искало да бягат на кораба на другия край!

 

Гудошникът* (гудошник* в онези времена в Поморие така се наричали музикантите, умеещи да свирят на духови инструменти).

 

Плинто будел рано-рано сутрин всички с непоносими, пронизващи звуци, които сигурно единствен той можел да извлича от своята флейта. Останалите също не били по-добри... Виковете и гълчавата не утихвали на кораба до дълбока нощ. А маркиз Лизоблюд все още се надявал да завземе властта в ръцете си. По цели дни без умора той сновал между пишман-мореплавателите и ги настройвал против херцога.

 

- Никога няма да доплаваме до острова на Златния змей! – твърдял маркизът. – Херцогът сигурно не знае пътя или отдавна вече от пътя се е отклонил! Трябваше отначало всичко подробно да изясним при морските търговци и чак тогава да тръгваме на път!

 

Хамовете уморено му кимали в отговор, но да вървят против херцога все пак се опасявали.

 

Накрая, решили да изпратят при него делегация и да попитат: кога ще завърши тяхното пътешествие? За тази цел били избрани кукът Стопсус и гудошникът Плинто.

 

Като се качили на палубата и открили херцога както винаги, край капитана, те дълго пристъпвали от крак на крак и глупаво намигайки си един на друг, не се решавали да пристъпят към него.  Но ето, херцогът с крайчеца на окото ги забелязал и небрежно попитал:

 

- Какво обичате?

 

- Е,-е-е-е... – колебливо започнал Стопсус, - бихме искали да узнаем... ние всички бихме искали да узнаем: кога ще доплаваме?

 

Херцогът внимателно погледнал кука, и от този поглед кука го побили тръпки. Де Бошир се обърнал и изведнъж им посочил една черна точка, там, където морето се сливало с небето.

 

Сърцето на Стопсус и Плинто замряло, когато разбрали, какво херцогът има предвид. Презглава се хвърлили те обратно в трюма.

 

Всички хамове се изсипали горе и в бързината едва не стъпкали бедния маркиз. Те тичали от единия борд до другия, прегръщали се,  нервно се смеели, а островът все повече и повече се приближавал, и на хамовете им се струвало, че над тях се издига сияние...

 

В суматохата никой не забелязал, че херцогът е изчезнал. Изчезнал също толкова неочаквано, както някога на кораба се появил!

 

Капитан Морган заобиколил острова от южната страна и, опасявайки се от плитчините, заповядал да хвърлят котва, не достигайки до брега, а хамовете понаскачали във водата направо с дрехите.

 

***

 

Онова, което видяли на острова надминало всичките им очаквания. Навсякъде се търкаляли самородни късове злато, пясъкът бил с жълт цвят и целият посипан със златни зърна, - така че, където и да стъпел кракът им, навсякъде имало злато!

 

И тук хамовете започнали да се държат като същински деца. Те скачали и играели, смеейки се силно и радостно, подхвърляли високо във въздуха златните слитъци и гледали върху чия глава ще паднат, а Стопсус поспорил за един златен слитък с гудошника Плинто.

 

- Това пръв аз го намерих! – чувал се раздран от вика, гневният глас на Плинто. Стопсус нищо не отвръщал и само тежко пъхтял, без да изпуска слитъка от ръцете си. Работата едва не стигнала до бой, но тук в спора се намесил отнякъде взелия се, появилия се херцог Де Бошир. Той отвъртял на всеки от спорещите по една тежка плесница, и те като топки  се затъркаляли на различни страни. Прекратявайки неудържимото веселие, херцогът повел новите обитатели в дълбочината на острова.

 

 

Глава 7.

Хохмач

 

Ако се вярва на историята на Златния змей, която била старателно записана в една дебела книга с кожени страници от един хам, оказал се историк-летописец, то отначало на острова живеели племена от туземци, които не знаели нищо за цената на златото. Не знаели също и за силата на огнестрелното оръжие. Затова, когато пиратски кораби се натъкнали на острова, туземците били почти напълно унищожени. Само малка част от тях били превърнати в роби, и господарите се отнасяли с тях по-зле, отколкото със скотове.

 

Като попаднали на острова, пиратите хвърлили своето страшно занятие и само от време на време нападали случайно оказалите се наблизо търговски съдове. Те изпращали тези кораби на дъното не с цел да  печелят, а просто за забавление, освен това, за да не достигне вестта за несметните богатства пазещи се на острова, до могъщите управници на страните на континента. Тогава би дошъл краят на техния „мирен” живот!

 

Пиратите накарали туземците да построят цял град от типа на онези градове, в които някога преминали детските им години и тяхната младост. Те се поправили, оженили се за най-красивите тъмнокожи девойки, на мнозина от тях им се родили деца. Но от време на време отминалите страшни години изплували пред очите им, напълвали душата с пареща тъга и жажда да се върнат към миналото.

 

По неразбираемо стечение на обстоятелствата, отделни кораби все пак достигали до оствора. Доплувалите на тях търсачи на злато ставали свободни островитяни, но под страх от смъртно наказание им било забранено да се завръщат в родината.

 

***

...

...

...

...

 

(8 глава, Срещата)

 

Прочетена 339 пъти
Още в тази категория: Мъдрият миротворец »

Последно добавени