Категории


Подкрепете



Петък, 20 Декември 2013 16:05

Новият Завет

Тълкувание на Библията

А. П. Лопухин

Свещено Писание на Новия Завет

Тълкувание на Библията. Новият Завет

 

 

Новият Завет. Състав на Новия Завет. Разделение на новозаветните книги по съдържание. Кратка история на канона на Свещените книги от Новия Завет. Редът на новозаветните книги в канона. Историята на канона на Новия Завет от времето на Реформацията. На какъв език са написани Свещените книги на Новия Завет. Текст на Новия Завет. Преводи и цитати. Съдбата на новозаветния текст. Евангелието. Четвероевангелието. Взаимни отношения на Евангелията. Достоверност на Евангелията. Библиография на чуждестранните работи по Четвероевангелието.

 

 Въведение

 

Най-ранното разделение на Библията, идващо от времената на първенствуващата християнска Църква, било разделението й на две, далеч не равни части, получили названието Стар и Нов Завет.

 

Такова разделение на целия състав на библейските книги обусловено било от тяхното отношение към главния предмет на Библията, т. е. към личността на Месия: онези книги, които били написани преди пришествието на Христа и само пророчески Го предизобразявали, влезли в състава на „Стария Завет”, а тези, които възникнали вече след пришествието в света на Спасителя и са посветени на историята на Неговото изкупително служение и изложение на основите на учредената от Иисуса Христа и Неговите апостоли Църква, образували „Нов Завет”.

 

Всички тези термини, т. е. както самата дума „завет”, така и съединението й с прилагателното „стар” и „нов” завет, са взети от самата също Библия, в която те, покрай своя общ смисъл, имат и специален, в който ги употребяваме и ние, говорейки за известни библейски книги.

 

Думата „завет” (евр. - “berit,” гръц. διαυήκη, лат. - testamentum) на езика на Свещеното Писание и библейската употреба, преди всичко, значи известно постановление, условие, закон, на който се съгласяват две договарящи се страни, а оттук вече - самия този договор или съюз, а също и онези външни знаци, които служели за неговото удостоверяване, скрепяване, като че с печат (testamentum). А тъй като свещените книги, в които се описвал този завет или съюз на Бога с човека, били разбира се, едно от най-добрите средства за неговото удостоверяване и закрепяване в народната памет, то върху тях твърде рано било пренесено също и названието на „завета”. То съществувало вече в епохата на Моисей, както това проличава от от книгата Изход (Изх. 24:7[1]),

 

[1] и взе книгата на завета и прочете гласно пред народа, и те рекоха: всичко, каквото е казал Господ, ще сторим и ще бъдем послушни.

 

където прочитаният от Моисей на еврейския народ запис на синайското законодателство е назован книга на завета (“сёфер хабберит”). Подобни също изрази, обозначаващи вече не единствено синайското законодателство, а цялото Моисеево Петокнижие, се срещат и в следващите старозаветни книги (4 Цар. 23:2, 21[2];

 

[2] И отиде царят в дома Господен, и с него всички иудеи и всички иерусалимски жители, и свещеници, и пророци, и целият народ, от малък до голям, и им прочете гласно всички думи на книгата на завета, която се намери в дома Господен.

 

Сир. 24:25; 1 Мак. 1:57). На Стария също Завет принадлежи и първото, още пророческо посочване на «Новия Завет», а именно, в известното пророчество на Иеремия: «Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудин нов завет» (Иер. 31:31).

 

Впоследствие терминът Нов Завет нееднократно се употребявал от самия Иисус Христос и светите Му апостоли за обозначение на започналата се история на изкупеното и облагодетелствано човечество (Мат. 26:28[3];

 

[3] защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове.

 

Марк. 14:24; Лук. 22:20; 1 Кор. 11:25; 2 Кор. 3:6 и др.).

 

Подобно на това, както десетословието или целият закон се назовавали «завет», точно така също изразът «Нов Завет» започнал да се прилага в християнската Църква към свещените книги, в които се съдържа учението за Христа и апостолите[4].

 

[4] С такова значение ние срещаме термина Нов Завет в края на II-ри и в началото на III-ти век след Рождество Христово, именно, при св. Климент Александрийски († 180 г.), при Тертулиан  († 220 г.) и при Ориген († 260 г.).

 

Впрочем, съставът на новозаветните свещени книги имал в древността и други наименования. Така, той се наричал «Евангелие и Апостол», като състоящ се от четири книги Евангелски и двадесет и три произведения от свещената Апостолска писменост. Накрая, както и Старозаветните книги, съставът на Новозаветните книги при Отците и Учителите на Църквата се нарича нерядко просто «Писание».

 

 Състав на Новия Завет

 

В Новия Завет всичко се намират 27 свещени книги: четири Евангелия, книгата на Деянията Апостолски, седем Съборни Послания, четиринадесет Послания на Апостол Павел и Апокалипсиса на Апостол Йоан Богослов. Две Евангелия принадлежат на двама апостоли от числото на 12-те - Матей и Йоан, две - на сътрудниците на апостолите - Марко и Лука. Книгата на Деянията е написана също така от сътрудника на Апостол Павел - Лука. От седемте Съборни Послания - пет принадлежат на апостолите от числото на 12-те - Петър и Йоан, и две - на братята на Господа по плът, Иаков и Иуда, които също носели почетното наименование на апостоли, макар че не принадлежали към лика на 12-те. Четиринадесет Послания са написани от Павел, който, макар и късно бил призован от Христа, но независимо от това, като призован именно от Самия Господ на служение, е апостол във най-висшия смисъл на тази дума, съвършено равен по достойнство в Църквата с 12-те апостоли. Апокалипсисът принадлежи на апостола от числото на 12-те, Йоан Богослов.

 

По този начин, проличава, че всичките писатели на новозаветните книги - са осем. Повече от всички се потрудил в съставянето на писанията големият учител на езиците (*народите) апостол Павел, който основал много църкви, изисквали от него писмено наставление, което той и преподавал в своите Послания.[5]

 

[5] Някои западни богослови изказват предположението, че настоящият състав на новозаветните книги не е пълен, че в него не влезли изгубените послания на апостол Павел - 3-то към Коринтяни (написано уж в промеждутъка между 1-вото и 2-рото Послания към Коринтяни), към Лаодикийци, към Филипийци (2-ро). Но, както ще бъде показано в тълкуванието на Посланието на апостол Павел, онези места от Посланията на този апостол, на които се позовават западните богослови в потвърждение на своето предположение, могат да бъдат обяснени и не като посочвания за изгубените уж Послания. При това, невъзможно е да се допусне, че християнската Църква, с такова уважение отнасяла се към апостолите, и, в частност, към апостол Павел, могла съвършено да изгуби което и да било от апостолските произведения.


 

 Разделение на новозаветните книги по съдържание

 

По своето съдържанието Свещените книги на Новия Завет се разделят на 3 разряда& 1) исторически, 2) учителни и 3) пророчески.

 

Историческите книги - това са четирите Евангелия: на Матей, на Марко, на Лука и на Йоан, и книгата на Деянията Апостолски. Те ни дават историческото изображение на живота на Господа наш Иисуса Христа (Евангелията) и историческото изображение на живота и дейността на апостолите, разпространявали Църквата Христова по целия свят (книгата на Деянията Апостолски).

 

Учителните книги - това са Посланията апостолски, представляващи писма, написани от апостолите към различните Църкви. В тези писма апостолите разясняват различните недоумения относно християнската вяра и живот, възниквали в Църквите, изобличават читателите на Посланията за разни допускани то тях безредици, убеждават ги твърдо да стоят в предадената им християнска вяра и разобличават лъжеучителите, смущавали покоя на първенствуващата Църква. С една дума, апостолите се изявяват в своите Послания, като учители на повереното на тяхното обгрижване стадо Христово, бидейки при това често и основатели на онези Църкви, към които се обръщат. Последното има място по отношение почти на всички Послания на Апостол Павел.

 

Пророческата книга в Новия Завет е само една: Това е Апокалипсиса на апостол Йоан Богослов. Тук се съдържат разни видения и откровения, с които се удостоил този апостол и в които е предизобразена съдбата на Църквата Христова преди нейното прославяне, т. е. до откриването на земята на Царството на славата.

 

Тъй като за предмет на съдържанието на Евангелието служи животът и учението на Самия Основател на нашата вяра - Господ Иисус Христос, и тъй като, несъмнено, в Евангелието ние имаме основанието за цялата нашата вяра и живот, то прието е да се назовават четирите Евангелия книги законоположителни. С това наименование се показва, че Евангелията имат за християните също такова значение, каквото имал за евреите Законът Моисеев - Петокнижието.

 

 

Кратка история на канона на свещените книги на Новия Завет

 

Думата „канон” (κανών) първоначално означавала «тръстикова пръчица», а след това започнала да се употребява за обозначение на това, което трябвало да служи като правило, образец за живот (например, Гал. 6:16;[6]

 

[6] На ония, които постъпват по това правило, нека бъде мир и милост - тям и на Израиля Божий.

 

2 Кор. 10:13-16). Отците на Църквата и Съборите с този термин обоначили събранието на свещените боговдъхновени писания. Затова канонът на Новия Завет - е събранието на свещените боговдъхновеки книги на Новия Завет в неговия настоящ вид.[7]

 

[7] Съгласно възгледа на някои протестантски богослови, новозаветният канон е нещо случайно. Някои писания, даже не и апостолски, просто по щастлива случайност попаднатли в канона, тъй като те поради някаква причина влезли в употреба при богослужението. И сам канонът, по представата на повечето протестантски богослови, е не нещо друго, освен обикновен каталог или изброяване на употребявалите се при богослужението книги. Обратното, православните богослови, виждат в канона не нещо друго, освен предаден от апостолската Църква на следващото поколение християни, признат вече в онова време състав на свещените новозаветни книги. Книгите тези, по представата на православните богослови, не на всички Църкви били известни, може би, защото имали или прекалено частно предназначение (например, 2-то и 3-то Послания на апостол Йоан), или пък прекалено общо (Послание към Евреите), тъй че неизвестно било, към коя Църква да се обърнат за справки относно името на автора на едно или друго такова Послание. Но без съмнение, това били книги, автентично принадлежали на онези лица, чиито имена те върху себе си носели. Църквата ги приела в канона не случайно, а напълно съзнателно, придавайки им онова значение, което те в действителност имали.

 

 От какво тогава се ръководела първенствуващата Църква, приемайки като канон една или друга свещена новозаветна книга? Преди всичко от така наричаното историческо предание. Изследвали, действително ли една или друга книга е получена пряко от апостола или сътрудника апостолски, и, след строго изследване, внасяли тази книга в състава на книгите боговдъхновени. Но при това обръщали също внимание и на това, съгласно ли е учението, съдържащо се в разглежданата книга, първо, с учението на цялата Църква, и второ, с учението на този апостол, името на който носела върху себе си тази книга. Това - е така наричаното догматическо предание. И никога не е бивало, че Църквата, веднъж признала някоя книга за канонична, впоследствие да променяла върху нея своя възглед и да я изключвала от канона. Ако отделни Отци и Учители на Църквата и след това все пак и да признавали някои новозаветни писания за неавтентични, то това бил само техен частен възглед, който не може да се смесва с гласа на Църквата. Точно така не бивало и това, Църквата отначало да не приемала някоя книга в канона, а след това да би я включила. Ако за някои канонични книги и да няма указание в писанията на мъжете апостолски (например, за Посланието на Иуда), то се обяснява с това, че мъжете апостолски нямали повод да цитират тези книги.

 

По този начин, Църквата, по пътя на историческата проверка, от една страна, отстранявала от всеобща употреба онези книги, които на места незаконно използвали авторитета на автентичните апостолски произведения, от друга - установявала като всеобщо правило, във всички църкви да се признават за автентично-апостолски онези книги, които, може би, на някои частни църкви били неизвестни. Ясно е оттук, че от православна гледна точка може да има и реч не за „образуване на канон”, а само за „установяване на канона”. Църквата нищо не „творяла от себе си” в този случай, а само, така да се каже, констатирала точно проверените факти за произхода на свещените книги от известни боговдъхновени мъже от Новия Завет.

 

Това „установяване на канона” продължавало много дълго време. Още при апостолите, несъмнено, съществувало вече нещо от рода на канон, което може да се потвърди с позоваването на апостол Павел на съществуването на събранието на словата на Христа и с посочването на апостол Петър на събранието на Павловите Послания (2 Петр. 3:15-16[8]).

 

[8] и дълготърпението на Господа нашего считайте за спасение, както и възлюбеният наш брат Павел ви писа според дадената му мъдрост, както той говори за това и във всички послания, дето има някои места мъчни за разбиране, които невежи и неукрепнали изопачават, както и другите Писания, за своя си погибел.

  

По мнението на някои древни тълкуватели (например, Теодор Мопсуетски) и новите, например, на прот. А. В. Горски, от всички повече в това дело се потрудил апостол Йоан Богослов („Прибавление към Творенията на Светите Отци», т. 24, с. 297-327).

 

Но собствено първият период  от историята на канона - това е периодът на мъжете апостолски и на християнските апологети, продължавал се приблизително от края на 1-ви век и до 170-та година. В този период ние намираме предимно доста ясни посочвания на книгите, влезли в новозаветния канон; но писателите от този период все пак много рядко пряко означават, от коя свещена книга те взимат едно или друго място, така че при тях ние намираме така назоваваните „глухи цитати”. При това, както говори Барт в своето „Въведение в Новия Завет” (изд. 1908 г., с. 324), в онези времена още в пълен разцвет били духовните дарования и имало много богоздъхновени пророци и учители, така че да търсят първоизточниците за своите учения писателите от 2-ри век могли не в книгите, а в устното учение на тези пророци и изобщо в устното църковно предание.

 

Във втория период, продължавал се до края на трети век, се появяват вече по-определени посочвания за съществуването на приетия от Църквата състав на новозаветните свещени книги. Така, фрагментът, намерен от учения Мураторий в Миланската библиотека и отнясящ се приблизително към 200-210 г. г. след Рождество Христово, дава исторически обзор на почти всички новозаветни книги: не е споменато в него само за Посланието към Евреите, за Посланието на Иаков и за 2-рото Послание на апостол Петър. Този фрагмент свидетелства, разбира се, главно за това, в какъв състав се установявал канонът към края на 2-ри век в Западната Църква. За състоянието на канона в Източната Църква свидетелства сирийският превод на Новия Завет, известен под името Пешито. В този превод са споменати почти всички наши канонични книги, с изключение на 2-то Послание на апостол Петър, 2-то и 3-то Послания на Йоан, Посланието на Иуда и Апокалипсиса. За състоянието на канона в Църквата Картагентска свидетелства Тертулиян. Той удостоверява автентичността на Посланието на Иуда и Апокалипсиса, на затова пък не споменава за Посланията на Иаков и 2-то Послание на апостол Петър, а Посланието към Евреите приписва на Варнава. Свети Ириней Лионски е свидетел за вярванията на Църквата Галска. Според него, в тази Църква се признавали за канонични почти всички наши книги, изключвайки 2-то Послание на апостол Петър и Посланието на Иуда. Не се цитира също Посланието към Филимон. За вярванията на Александрийската Църква свидетелстват свети Климент Александрийски и Ориген. Първият използвал всички новозаветни книги, а последният признава апостолския произход на всички наши книги, макар да съобщава, че относно 2-то Послание на Петър, 2-то и 3-то Послания на Йоан, Посланието на Иаков, Посланието на Иуда и Посланието към Евреите имало в негово време несъгласия.

 

По този начин, във втората половина на втори век, несъмнено, за боговдъхновени апостолски произведения се признавали навсякъде в Църквата следващите свещени книги: четирите Евангелия, книгата на Деянията Апостолски, 13-те Послания на апостол Павел, 1-то на Йоан и 1-то на Петър. А останалите книги били по-малко разпространени, макар и да се признавали от Църквата за автентични.

 

В третия период, простиращ се до втората половина на 4-ти век, канонът окончателно се установява в нози вид, какъвто той има в настояще време. Като свидетели за вярата на цялата Църква се изявяват тук: Евсевий Керарийски, светителите Кирил Йерусалимски, Григорий Богослов, Атанасий Александрийски, Василий Велики и др. Най-обстойно говори за каноничните книги първият от тези свидетели. По неговите думи в негово време едни книги били признавани от цялата Църква (τα όμολούγομενα). Това са именно: четирите Евангелия, книгата на Деянията, 14-те Послания на апостол Павел, 1-вото на Петър и 1-вото на Йоан. Тук той причислява, впрочем с уговорка („ако угодно бъде”), и Апокалипсиса на Йоан. Освен това при него върви клас спорни книги (αντιλεγόμενα), разделящ се на два разреда. В първия разред той помества книгите, приети от мнозина, макар и оспорвани. Това - са Посланията на Иаков, на Иуда, 2-рото на Петър и 2-рото на Йоан. Към втория разред той отнася книгите подлъжни (υόθα), каквито са „Деянията на Павел” и др., а също, „ако угодно бъде”, и Апокалипсиса на Йоан. А сам той всички наши книги счита за автентични, даже и Апокалипсиса. Решително влияние в Източната Църква получило изброяването на книгите от Новия Завет, намиращо се в пасхалното послание на свети Атанасий Александрийски (367-ма година). Изброил всичките 27 книги от Новия Завет, свети Атанасий казва, че само в тези книги се завръща учението на благочестието и че от това събрание на книги нищо не може да се отнема, както не може каквото и да е да се прибавя към него. Взимайки под внимание голимия авторитет, какъвто в Източната Църква имал свети Атанасий, този велик борец с арианството, може с увереност да се заключи, че предложеният от него канон на Новия Завет бил приет от цялата Източна Църква, макар че след св. Атанасий не последвало каквото и да е съборно решение относно състава на канона. Нужно е да се отбележи, впрочем, че свети Атанасий посочва при това две книги, които макар че не са канонизирани от Църквата, но са предназначени за четене на встъпващите в Църквата. Тези книги - са учението на (дванадесетте) апостоли и Пастирът на (Ерм). Всичко останало свети Атанасий отхвърля, като еретически измишления (т. е. книги, носели лъжливо имената на апостолите).

 

В Западната Църква канонът на Новия Завет в настоящия му вид окончателно е установен на Съборите в Африка - Ипонийския (393-та год.) и двата Картагенски (397 и 419 год.). Приетият от тези Събори канон на Новия Завет, Римската Църква санкционирала с декрета на папа Геласий (492-496).

 

Онези книги, които не влезли в канона, макар и да изказвали за това претенции, били признати за апокрифни и предназначени едва ли не за пълно унищожение.[9]

 

[9] Евреите имали думата «хануз», съответстваща по смисъл на думата «апокрифен» (от ἀποκρύπτειν - «скривам») и в синагогата употребявала се за обозначение на такива книги, които не трябвало да се употребяват при извършване на богослужението. Обаче каквото и да било порицание този термин в себе си не заключавал. Но впоследствие, когато гностиците и другите еретици започнали да се хвалят с това, че те имат книги „съкровени”, в които уж се съдържа истинното апостолско учение, което апостолите не искали да направят достояние на тълпата, Църквата, която събирала канона, се отнесла вече с осъждане към тези „съкровени” книги и започнала да гледа на тях като на „лъжливи, еретически и подправени” (декрет на папа Геласий). В настояще време са известни 7 апокрифни Евангелия, от които 6 допълват с разни украшения историята на произхода, рождеството и детството на Иисуса Христа, а седмото - историята на Неговото осъждане. Най-древното и най-забележителното от тях - е Първоевангелието на Иаков, брат Господен, след това следват: гръцкото Евангелие на Тома, гръцкото Евангелие на Никодим, арабската история на Йосиф дърводелеца, арабското Евангелие на детството на Спасителя, и накрая, - латинските - Евангелието за рождението на Христа от света Мария и историята за рождението от Мария на Господа и детството на Спасителя. Тези апокрифни Евангелия са преведени на руски език от прот. П. А. Преображенски. Освен това, известни са някои откъслечни апокрифни сказания за живота на Христа (например, писмото на Пилат към Тиверий за Христа). В древността, трябва да се отбележи, освен апокрифните, съществували още неканонични Евангелия, не достигнали до наше време. Те, по всяка вероятност, съдържали в себе си онова същото, което се съдържа и в нашите канонични Евангелия, от които те и вземали сведения. Това били: Евангелиетоот евреите - по всяка вероятност развалено  Евангелие от Матея, Евангелието от Петър, апостолски паметни записи на Иустин мъченик, Татияновото Евангелие по четирите („Диатесарон” - свод на Евангелията), Евангелие Маркианово - изкривеното Евангелие от Лука.

 

От неотдавна откритите сказания за живота и учението на Христа заслужават внимание „Λόγια”, или словата на Христа, - откъс, намерен в Египет. В този откъс се привеждат кратки изречения на Христа с кратка начална формула: „казва Иисус”. Това е откъс от най-дълбока древност. От историята на апостолите заслужава внимание неотдавна намереното „Учение на дванадесетте апостоли”, за съществуването на което знаели вече древните църковни посатели и което сега е преведено на руски език. В 1886 год. са намерени 34 стиха от Апокалипсиса на Петър, който бил известен още на свети Климент Александрийски.

 

Трябва да се спомене още за различните „деяния” на апостолите, например на Петър, Йоан, Тома и др., където се съобщавали сведения за проповедническите трудове на тези апостоли. Тези произведения, несъмнено, принадлежат към разряда на така наричаните „псевдоепиграфи”, т. е. към разреда на подправените. Независимо от това, тези „деяния” се ползвали с голямо уважение сред обикновените благочестиви християни и били много разпространени. Някои от тях влезли след известно преправяне в така наричаните „Деяния на светиите”, обработени от боландистите, и оттам от светител Дмитрий Ростовски пренесени н нашите Жития на светиите (Четьи Минеите). Така това може да се каже за житието и проповедническата дейност на апостол Тома.


 

Редът на новозаветните книги в канона

 

Книгите новозаветни си намерили място в канона съответно на своята важност и времето на своето окончателно признание. На първо място, естествено, застанали четирите Евангелия, след тях - книгата на Деянията Апостолски и след това Апокалипсисът образували заключението на канона. Но в отделните кодекси някои книги заемат не това място, каквото те заемат при нас сега. Така, в Синайския кодекс книгата на Деянията Апостолски стои след посланията на Апостол Павел. Гръцката Църква до IV -ти век Съборните Послания помествала след Посланията на Апостол Павел. Самото название «Съборни» първоначално носели само 1-вото Послание на Петър и 1-вото Послание на Йоан и само от времето на Евсевий Кесарийски (IV-ти век) това название започнало да се прилага към всичките седем Послания. А от времето на Атанасий Александрийски  (половината на IV-ти век), Съборните Послания в гръцката Църква заели тяхното настояще място. Между това на Запад тях както преди ги помествали след Посланията на Апостол Павел. Даже и Апокалипсисът в някои кодекси стои по-рано от Посланията на Апостол Павел и даже по-рано от книгата на Деянията. В частност, и Евангелията вървят в разни кодекси в различен ред. Така, едни, несъмнено, поставяйки на първо място апостолите, поместват Евангелията в такъв ред: на Матей, на Йоан, на Марко и на Лука, или, придавайки особено достойнство на Евангелието на Йоана, го поставят на първо място. Други поставят на последно място Евангелието на Марко, като най-кратко. От Посланията на Апостол Павел първоначално първото място в канона заемали двете към Коринтяни, а последното - към Римляни (фрагментът на Мураторий и Тертулиан). А от времето на Евсевий първото място заело Посланието към Римляни, - както по своя обем, така и по важност на Църквата, към която то е написано, действително, заслужаващо това място. В разположението на четирите частни Послания (1 Тим;, 2 Тим.; Тит.; Филип.) се ръководели очевидно, от техния обем, приблизително еднакъв. Посланието към Евреите на Изток се поставяло на 14-то, а на Запад - 10-то в реда на Посланиата на Апостол Павел. Разбираемо е, че Западната Църква от числото на Съборните Послания на първо място поставила Посланието на Апостол Петър. А Източната Църква, поставяйки на първо място Посланието на Иаков, вероятно, се ръководела от изброяването на апостолите при Апостол Павел (Гал. 2:9[10]).

 

[10] и като узнаха за дадената мене благодат, Иаков, Кифа и Иоан, смятани за стълбове, подадоха на мене и на Варнава ръка за общуване, за да отидем ние при езичниците, а те - при обрязаните.

 

 

История на канона на Новия Завет от времето на Реформацията

 

През Средните векове канонът оставал неоспорим, още повече, че книгите на Новия Завет сравнително малко се четяли от частни лица, а при богослужението от тях се четяли само известни зачала или откъси. Простият народ повече се интересувал от четенето на сказанията за живота на светиите, и католическата Църква даже с известно подозрение гледала интереса, който отделните общества, като, например, Валденсите, проявявали към четенето на Библията на народен език.

 

(Валденсите - са привърженици на средновековна ерес, зародила се в края на XII-ти век в Лион (Франция). Родоначалникът - е Пиер Валдо. Валденсите призовавали към евангелска бедност, аксетизъм; изявявали се против католическата Църква, отхвърляли необходимостта от духовенство. Бел. ред).

 

Но в края на средните векове хуманизмът възобновил съмненията относно писанията на Новия Завет, които и в първите векове съставлявали предмет на спорове. Реформацията още по-силно започнала да издига своя глас против някои новозаветни писания. Лутер в своя превод на Новия Завет (1522 г.) в предисловията към новозаветните книги изказал своя възглед за тяхното достойнство. Така, по негово мнение, Посланието към Евреите е написано не от апостола, както и Посланието на Йаков. Не признава той също и автентичността на Апокалипсиса и Посланието на Апостол Иуда. Учениците на Лутер стигнали още по-далеч в строгостта, с която се отнасяли към различните новозаветни писания и даже започнали пряко да отделят от новозаветния канон „апокрифните” писания: преди началото на XVII-ти век в лутеранските библии даже не се брояли в числото на каноничните книги 2-то Послание на Петър, 2-то и 3-то на Йоан, на Иуда и Апокалипсисът. Едва после изчезнало това различаване на писанията и се възстановил древният новозаветен канон. В края на XVII-ти век, обаче, се появили съчинения с критически характер за новозаветния канон, в които изказани били възражения против автентичността на много новозаветни книги. В същия дух пишели рационалистите от XVIII-ти век (Землер, Михаелис, Ейхгорм), а в XIX-ти век Шлайермахер изказал съмнение в автентичността на някои Павлови Послания, Де Вете отхвърлил автентичността на пет от тях, а Ф. Х. Беур признал от Целия Нов Завет за автентично апостолски само четирите главни Послания на Апостол Павел и Апокалипсиса.

 

По този начин, на Запад в протестантството отново като че стигнали до същото, което преживявала Християнската Църква в първите векове, когато едни книги се признавали за автентични апостолски произведения, други - за спорни. Върху Новия Завет вече се установил като че такъв възглед, че той представлява само сбор от литературни произведения на първохристиянството. При това последователите на Ф. Х. Баур - Б. Бауер, Ломан и Щек - вече не намерили за възможно да признаят нито една от новозаветните книги за автентично апостолско произведение...

 

Но най-добрите умове на протестантството видяли цялата дълбочина на пропастта, в която увличала протестантството школата на Баур, или Тюбингенската, и се изявили против нейните положения със солидни възражения. Така, Ричъл опровергал основната теза на Тюбингенската школа за развитието на първохристиянството от борбата на петринизма и павлинизма, а Гарнак доказал, че на новозаветните книги следва да се гледа, като на истинно апостолски произведения. Още повече направили за възстановяването на значението на апостолските книги в представата на протестантите учените Б. Вайс, Годе и Т. Цан. „Благодарение на тези богослови, - казва Барт, - никой вече не може сега да отнеме от Новия Завет това предимство, че в него и само в него ние имаме съобщенията за Иисуса Христа и за откровението в Него на Бога” („Въведение” 1908 г., с. 400). Балт намира, че в настояще време, когато господства такава неразбория в умовете, за протестанството е особено важно да има „канона” като ръководство, дадено от Бога за вяра и живот, „и - завършва той - ние го имаме в Новия Завет” (пак там).

 

Действително, новозаветният канон има огромно, може да се каже, с нищо не сравнимо значение за христианската Църква. В него ние намираме преди всичко такива писания, което представят християнството в неговото отношение към иудейския народ (Евангелието от Матея, Посланието на апостол Иаков и Посланието към Евреите), към езическия свят (1-во и 2-ро към Солуняни, 1-во към Коринтяни). По-нататък ние имаме в новозаветния канон писанията, които имат за своя цел да отстранят опасностите, застрашавали християнството от страна на иудейското разбиране на християнството (Посланието към Галатяни), от страна на иудейско-законническия аскетизъм (Посланието към Колосяни), от страна на езическия стремеж да се разбира религиозното общество, като частен кръжок, в който може са се живее отделно от обществото църковно (Послание към Ефесяните). В Посланието към Римляните се посочва всемирното предназначение на християнството, докато книгата на Деянията посочва, как се осъществило това предназначение в историята. С една дума, книгите на новозаветния канон ни дават пълната картина на първенствуващата Църква, рисуват живота и задачите й от всички страни. Ако, за опит, ние бихме поискали да отнемем от канона на Новия Завет която и да е книга, например, Посланието към Римляни или към Галатяни, ние с това бихме нанесли съществена вреда на цялото. Ясно е, че Духът Светий ръководел Църквата в делото на постепенното установяване на състава на канона, така че Църквата внесла в него действително апостолските произведения, които в своето съществуване предизвикани били от най-съществените нужди на Църквата.

 

 

На какв език са написани свещените книги на Новия Завет

 

В цялата Римска империя във времената на Господа Иисуса Христа и апостолите, господстващ език бил гръцкият: разбирали го навсякъде, почти навсякъде на него и говорели. Разбираемо е, че и писанията на Новия Завет, които били предназначени от Промисъла Божий за разпространение по всички църкви, се появили също на гръцки език, макар че писателите им почти всички, с изключение на свети Лука, били иудеи. За това свидетелстват и някои вътрешни признаци на тези писания: възможната само в гръцкия език игра на думи, свободното, самостоятелно отношение към превода на LXX-те, когато се привеждат старозаветните места - всичко това, несъмнено, посочва това, че те са написани на гръцки език и предназначени за читатели, знаещи гръцки език.

 

Впрочем, гръцкият език, на който са написани книтиге от Новия Завет, това не е онзи класически гръцки език, на който са писали природените гръцки писатели от времето на разцвета на гръцката литература. Това е така наричания κοινή διάλεκτος, т. е. близък до древноатическия диалект, но не прекалено отличавал се и от другите диалекти. Освен това, в него влезли много арамеизми и други чужди думи. Накрая, в този език въвдени били особени новозаветни понятия, за изразяването на които обаче се използвали старите гръцки думи, получили чрез това особено ново значение (напр. думата χάρις - «приятност», в свещения новозаветен език започнала да означава «благодат»). По-подробно за това вж. в статията на проф. С И. Соболевски «Κοινή διάλεκτος», поместена в Православно-Богословската Енциклопедия т. 10.

 

 

Текстът на Новия Завет

 

Оригиналите на новозаветните книги всички загинали, но от тях отдавна вече били снети копия (αντίγραφα). От всичко най-често се преписвали Евангелията и от всичко най-рядко - Апокалипсисът. Пишели с тръстикова пръчица (κάλαμος) и мастило (μέλαν) и повечето - в първите векове - на папирус, така че дясната страна на всеки папирусов лист се залепвала към лявата страна на следващия лист. Оттук се получавала ивица с по-голяма или по-малка дължина, която след това навивали върху кръгла пръчка. Така възниквал свитъкът (τόμος), който се пазел в особен сандък (φαινόλης). Тъй като четенето на тези ивици, написани само от предната страна, било неудобно и материалът бил нездрав, то от III-ти век започнали да преписват новозаветните книги върху кожи или пергамент. Тъй като пергаментът бил скъп, то мнозина ползвали намиралите се при тях старинни ръкописи върху пергамент, изтривайки и изстъргвайки написаното на тях и помествайки тук някое друго произведение. Така се образували палимпсестите. Хартията влязла в употреба едва в VIII-ми век.

 

Думите в ръкописите на Новия Завет се пишели без ударения, без придихания, без препинателни знаци и при това със съкращения (например, IС вместо Ἰησούς, PΝБ вместо πνεύμα), така че да се четат тези ръкописи било много трудно. Буквите в първите шест века се употребявали само малки (унициалните ръкописи от „унциа” - дюйм). От VII-ми, а някои казват, от IX-ти век, се появили ръкописи с обикновено курсивно писмо. Тогава буквите се намалили, но станали по-чести съкращенията. От друга страна, добавени били ударенията и придиханията. От първите ръкописи се наброяват 130, а от последните (по броенето на фон Соден) - 3700. Освен това, съществуват така наричаните лекционарии, съдържащи в себе си ту евангелски, ту апостолски четения за употреба при богослужение (евангелиарии и праксапостоли).

 

(Праксапостоли - между 959 и 969 г. г. Бел. ред.).

 

От тях се наброявали около 1300 и най-древните от тях възлизат по своя произход към VI-ти век.

 

Освен текста, ръкописите съдържат в себе си обикновено въведения и послесловия с посочванията на писателя, времето и мястото на написването на книгата. За запознаване със съдържанието на книгата в ръкописите, разделяни на глави (κεφάλαια), пред тези глави се поместват обозначенията на съдържанието на всяка глава (τίτλα, αργυμεντα). Главите се разделят на части (υποδιαιρέσεις), или откъси, а тези последните на стихове (κωλά, στίχοι). По броя на стиховете и се определяли големината на книгата и нейната продажна цена. Тази обработка на текста обикновено се приписва на епископ Сардински Евталий (от VII-ми век), но в действителност всички тези деления ставали много по-рано. За изтълкувателни цели Амоний в (III-ти век) към текста на Евангелието на Матей присъединил паралелните места от другите Евангелия. Евсевий Кесарийски (в IV-ти век) съставил десет канона или паралелни таблици, на първата от които се помествали обозначенията на откъсите от Евангелието, общи за всичките четирима евангелиста, на втората - обозначенията (с числа) - общи за тримата и т. н. до десетия, където са посочени разказите, съдържащи се само при единия евангелист. А в текста на Евангелието отбелязано било с червена цифра, към кой канон се отнася един или друг откъс. Нашето настояще деление на текста на глави е било направено отначало от англичанина Стефан Лангтън (в XIII-ти век), а разделянето на стихове - от Робърт Стефан (в XVI-ти век).

 

(През XIII-ти век архиепископ Кентърбърийски Стефан Лагтън разделил библейските книги на глави, като приложил това деление към латинския превод на Библията - Вулгатата. Във XV-ти век това деление на глави било заимствано от равините и за еврейския текст на Библията. Още след един век главите на библейските книги били разделени на стихове от парижкия типограф Робърт Стефън. Бел. ред.)

 

От XVIII-ти век унициалните ръкописи започнали да се обозначават с големите букви на латинския алфавит, а курсивните - с цифри. Най-важните унициални ръкописи са следващите:

 

N - Синайският кодекс, намерен от Тишендорф в 1856 год. в Синайския манастир „света Екатерина”. Той съдържа в себе си целия Нов Завет заедно с Посланието на Варнава и значителна част от „Пастира” на Ерм, а също така каноните на Евсевий. Върху него са забележими коректурите от седем различни ръце. Написан той е в IV-ти или V-ти век. Пази се в Санкт-Петербургската Публична Библиотека. От него са направени фотографични снимки.

 

(През 30-те години бил продаден от болшевиките на Британкия Музей за 100000 фунта стерлинги, където и се пази досега. Бел. ред.)

 

А - Александрийски - се намира в Лондон. Тук е поместен Новият Завет не в пълен вид, заедно с 1-вото и част от 2-рото Послание на Климен Римски. Написан в V-ти век в Египет или в Палестина.

 

В - Ватикански, заключаващ се с 14-ти стих от 9-та глава на Посланието към Евреите. Той, вероятно, е написан от някого от лицата, близко стояли до Атанасий Александрийски, в IV-ти век. Пази се в Рим.

 

С - Ефремов. Това - е палимпсест, назован така, защото върху текста библейски е написан впоследствие трактатът на Ефрем Сирийски. Той съдържа в себе си само откъси от Новия Завет. Произходът му - е египетски, отнася се към V-ти век. Пази се в Париж.

 

Изброяването на останалите ръкописи с по-къснешен произход може да се види в 8-мото издание на Новия Завет на Тишендорф.

 

 

Преводи и цитати

 

Заедно с гръцките ръкописи на Новия Завет, в качеството на източници за установяването на текста на Новия завет твърде важни са и преводите на свещените книги от Новия Завет, започнали да се появяват вече във II-ри век. Първо място между тях принадлежи на сирийските преводи както по тяхната древност, така и по техния език, който се доближава до онова арамейско наречие, на което говорели Христос и апостолите. Предполагат, че Диатесарион (сводът на 4-те Евангелия) на Татиа (около 175-та година) бил първият сирийски превод на Новия Завет. След това върви кодексът сиро-синайски (SS), открит в 1892 г. на Синай от госпожа А. Lewis. Важен също е преводът, известен под името Пешито (прост), отнасящ се към II-ри век; впрочем, някои учени го отнасят към V-ти век и признават за труд на Едеския епископ Рабула (411-435 г.г.). Голяма важност имат също египетските преводи (саидски, фаюмски, богаирски (*бохайрски)), етиопски, арменски, готски и древнолатински, впоследствие поправен от блажени Йероним и признат в Католическата Църква за самодостоверен (Вулгатата).

 

Немалко значение за установяването на текста имат и цитатите от Новия Завет, намиращи се при древните Отци и Учители на Църквата и църковните писатели. Събранието на тези цитати (текстовете) са издадени от Т. Цан.

 

Славянският превод на Новия Завет от гръцкия текст бил направен от светите равноапостолни Кирил и Методий във втората половина на IX-ти век и заедно с християнството преминал при нас в Русия при светия благоверен княз Владимир. От запазилите се у нас преписи на този превод особено забележително е Остромировото Евангелие, писано в половината на XI-ти век за посадника Остромир. След това в XIV-ти век от светител Алексий, митрополит Московски, направен бил превод на свещените книги на Новия Завет, в това време, когато свети Алексий се намирал в Константинопол. Преводът този се пази в Московската синодална библиотека и в 90-те години на XIX -ти век е издаден по фототипен начин. В 1944 г. Новият Завет заедно с всички библейски книги бил поправен и издаден от Новгородския митрополит Генадий. Отделно целият Нов Завет бил напечатан за първи път на славянски език в гр. Вилнюс в 1623 год.

 

(Съмнителна дата. Първите печатни богослужебни и свещени книги (Старият Завет и Апостолът) били напечатани от Франциск Скорина във Вилнюс в 1520-те години. Апостолът на Йоан Фьодоров - в края на 16-ти век. Бел. ред.)

 

След това той, както и другите библейски книги, бил поправян в Москва при синодалната типография и, накрая, издаден заедно със Стария Завет при Императрица Елисавета в 1751 год. На руски език преди всичко в 1819 год. било преведено Евангелието, а в целия вид Новият Завет се появил на руски език в 1822 год., а в 1860 г. бил издаден в поправен вид. Освен синодалния превод, на руски език още има руските преводи на Новия Завет, издадени в Лондон и Виена. В Русия тяхната употреба е забранена.

 

 

Съдбата на новозаветния текст

 

Важността на новозаветния текст, неговото преписване за употреба в църквите и интересът на читателите към неговото съдържание, били причината за това, в древно време много неща в този текст да се променяли, за което се оплаквали в свое време, например, Дионисий Коринтски, свети Ириней, св. Климент Александрийски и др. Измененията се внасяли в текста и преднамерено, и непреднамерено. Първото правели или еретиците, като Маркион, или арианите, а второто - преписвачите, не разбирали думите на текста или, ако пишели под диктовка, не съумяли да различат, къде свършва едната дума или израз и започва другата. Впрочем, понякога измененията се произвеждали и от православните, които се стараели да отстранят от текста провинциализмите, редките думи, правели граматични и синтактични поправки, обяснителни добавки. Понякога измененията произтичали от богослужебната употреба на известни откъси от текста.

 

По този начин, новозаветният текст би могъл много рано, още в течение на II-IV-ти век, да бъде съвършено повреден, ако Църквата не би се погрижилаза неговото запазване. Да се отбележи може, че вече в ранно време представителите на Църквата се стараели да запазят истинният вид на текста. Ако Ириней в заключението на своето съчинение περί όγδοάδος моли да се преписва то в цялата точност, то, разбира се, тази грижа за точността още повече се препоръчвала по отношение на книгите на Новия Завет, който съдържал в себе си, признатия от Църквата за най-точен, текст. Особено усърдно се занимавал с установяването на правилния текст на Новия Завет Ориген, а след него - неговите ученици Пиерий и Памфил. Известни са също така в качеството на установители на текста Исихий и Лукиян, от когото останал от него самия преписан екземпляр на Новия Завет, към чийто текст се придържали в своите тълкувания свт. Василий Велики, свт. Григорий Богослов и свт. Йоан Златоуст, а също Теодорит. На тези именно мъже сме задължени за запазването на новозаветния текст в неговия първоначален вид, въпреки съществените множества разночетения (тези разночетения са приведени при Тишендорф в 8-то издание на Новия Завет под редовете на текста).

 

За пръв път в печатен вид се появил текстът на Новия Завет в Комплютенската Полиглота на кардинал Ксименес в 1544 год. Тук също бил приложен и латинският превод. След това в 1516 год. се появило изданието на Еразъм (в Базел), в 1565 г., езданието на Теодор Беза (в Женева), което послужило като оригинал за авторизирания превод от 1611 г. Още по-голямо разпространение намерили за себе си изданията на Новия Завет на книгопродавците братя Елзевили (в Лайден), започнали да се появяват от 1624 год. Във второто издание на Елзевилите (1633 г.) се казва: „и тъй, ти имаш сега текста от всички приет (ab omnibus receptum), в който ние не даваме нищо променено или повредено”. Това смело твърдение на книгопродавческата реклама било прието от богословите от XVII-ти век за пълна съвършена истина и по този начин за цяло столетие този текст получил правата на неприкосновен от всички приет текст (Textus Receptus, обозначен, по началната буквеа на името на Стефан, с буквата S).

 

При нас в руската църква станал този превод ръководящ и се печата до сега от Свещения Синод. До 1904 год. и английското библейско общество също разпространявало само този текст. От 18-ти век, обаче, вече започнали да се отстраняват от това преклонение, с каквото преди се отнасяли към този текст, и започнали да се появяват нови издания, по-точно възпроизвеждащи типа най-древен текст на Новия Завет. Най-известни са изданието на Гризбах (1777 год.), К. Лахман (1831 г.), Тишендорф (1-вото издание в 1811 г., последното - посмъртно - в 1894 год.), който, собственно, възпроизвел Синайския кодекс, от него намерен, на Триджълс, Уесткот и Хорт (1881 год.), на Нестле (1894 год.), на фон Соден (1902 и 1906 г. г.).

 

(Изданията на Уесткот и Хорт, на Нестле сега не се считат за достатъчно авторитетни в най-просветените богословски кръгове, и се използват основно в съвремените протестантско-сектантски тълкувания на христианството. Бел. ред.)

 

От най-новите изследвания е поколебано това доверие, което имали Тишендорф, Хорт и Б. Вайс към най-древните унициални ръкописи, но заедно с това е признато, че за установяването на първоначалния текст не могат да служат нито сирийските, нито западните текстове на Новия Завет, за които някои учени изказвали преколено преувеличени надежди. Затова библейската наука в настоуще време убеждава всички изследователи на Новия Завет да вземат под внимание при установяването на четенето на едно или друго място и вътрешните основания за и против. Даже нашите синодални издатели в последното четириезично издание на Новия Завет се стараят да проверят гръцкия текст с различни справки с други текстове, т. е. извършват известна критическа работа над текста. Но от самото издание не проличава, от какви правила се ръководели поправителите на текста, и затова полезно е да се приведат тук правилата на критиката на текста, изработени от западната библейска наука, както те са изложени при Барт (Въведение, с. 442 и сл., изд. 1908 год.).

 

1) По-краткият вид четене е по-първоначален, отколкото по-обширния, тъй като разбираемо e, че краткото и затова често неясно и трудно за разбиране положение се разяснявало с бележки на полетата, и тези бележки по-късно могли да се прилагат в текста, между това като едва ли по-къснешният преписвач би се осмелил да съкращава свещените изречения за това, за да ги направи по-неразбираеми.

 

2) По-трудният вид четене е по-древен отколкото по-лесния, защото никой не би имал интерес да внася в текста трудността, между това, като облекчението на трудността било потребност за мнозина.

 

3) Не имащите смисъл видове четене трябва да се отклоняват, макар и да биха те имали за себе си свидетелството на ръкописите. Тук, разбира се, се разбират не такива мисли, които не съответстват на с каквото и да е на нашия възглед, а такива, каквито стоят в явно противоречие с другите мисли на същия писател и противоречат изобщо на връзката на мислите на неговия труд.

 

4) Видовете четения, от които можем да си обясним възникването на разночетения, следва да се предпочитат пред паралелните видове четения.

 

5) Само там, където преди изброените вътрешни основания нищо не говорят положително, трябва да се решава въпросът по най-древните ръкописи и другите свидетели.

 

6) Поправките без свидетелството на ръкописите могат да бъдат правени само там, където предаденият на древността текст не позволява да се направи съвсем никакво задоволително обяснение. Но и такива поправки не трябва да бъдат внасяни в текста, а освен само помествани под чертата на текста. (От новите критици на текста много поправки предлага в своите трудове Блас).

 

За православния изтълкувател, разбира се, при установяването на вида на четенето в затруднителните места е необходимо да се ръководи преди всичко от църковното предание, както то се дава в тълкуванията на Отците и учителите на Църквата. За това прекрасно пособие могат да служат издаваните при Богословския Вестник на Московската Духовна Академия преводи на творенията на светите Отци (например, на св. Кирил Александрийски).

 

Евангелието

 

Изразът „Евангелие” (το εύαγγέλιον) в класическия гръцки език се употребявало за обозначение:

 

а) на наградата, която се дава на вестителя на радост (τω εύαγγέλω),

 

б)  на жертвата, заклана по случай получаването на някакво добро известие или празник, извършено по същия повод и

 

в) на самата тази добра вест.

 

В Новия Завет този израз означава:

 

а) добрата вест за това, че Христос е извършил примирението на човеците с Бога и е донесъл най-големите блага - главно основал на земята Царството Божие (Мат. 4:23[11])

 

[11] И ходеше Иисус по цяла Галилея, като поучаваше в синагогите им, проповядваше Евангелието на царството и изцеряваше всяка болест и всяка немощ у народа.

 

б) учението на Господа Иисуса Христа, проповядвано от Него Самия и Неговите апостоли за Него, като за Цар на това Царство, Месия и Син Божий (2 Кор. 4:4[12])

 

[12] на невярващите от тях богът на тоя век е заслепил умовете, за да ги не озари светлината на благовестието за славата на Христа, Който е образ на невидимия Бог.

 

в) цялото всеобщо новозаветно, или християнско, учение, преди всичко повествуванието за събитията от живота на Христа, най-важните (1 Кор. 15:1-4[13]),

 

[13] Напомням ви, братя, Евангелието, което ви благовестих, което и приехте и в което стоите; чрез него се и спасявате, ако го държите, както съм ви благовестил, освен ако не сте напразно повярвали.

 

а след това и изясняването на значението на тези събития (Рим. 1:16[14]).

 

[14] Не се срамувам от благовестието Христово, понеже то е сила Божия за спасение на всеки вярващ, първом на иудеин, сетне и на елин.

 

г) Бидейки собствено вест за това, което Бог извършил за нашето спасение и благо, Евангелието същевременно призовава хората към покаяние, вяра и промяна на своя грешен живот към по-добър (Марк. 1:15;[15]

 

[15] казваше: времето се изпълни, и наближи царството Божие; покайте се и вярвайте в Евангелието.

 

Филип. 1:27[16]).

 

[16] Само живейте достойно за Христовото благовестие, та, дойда ли и ви видя, или отсъствувам, да чуя за вас, че стоите в един дух, като се подвизавате единодушно за евангелската вяра...

 

д) Накрая, изразът «Евангелие» се употребява понякога за обозначение на самия процес на проповядване на християнското учение (Рим. 1:1[17]).

 

[17] Павел, раб на Иисуса Христа, призван апостол, отреден за Божието благовестие...

 

Понякога към израза «Евангелие» се присъединява обозначението на неговото съдържание. Срещат се, например, фразите: Евангелие на Царството (Мат. 4:23), т. е. радостна вест за Царството Божие, Евангелие на мира (Еф. 6:15[18]),

 

[18] Вие, рабите, бъдете послушни на вашите по плът господари със страх и трепет, в простота на сърцето си, както на Христа...

 

т. е. за мир, Евангелие на спасението (Еф. 1:13[19]),

 

[19] чрез Него и вие, като чухте словото на истината - благовестието за вашето спасение, и като повярвахте в Него, бидохте запечатани с обещания Светий Дух,

 

т. е. за спасение и т. н. Понякога следващият след израза “Евангелие” родителен падеж означава виновника или источника на благата вест (Рим. 1:1; 15:16;[20]

 

[20] да бъда служител на Иисуса Христа между езичниците и свещенодействено да извършвам Божието благовестие, та приносът на езичниците, осветен от Духа Светаго, да бъде благоприятен.

 

2 Кор. 11:7; 1 Солуняни. 2:8) или личността на проповедника (Рим. 2:16[21]).

 

[21] в деня, когато, съгласно моето благовестие, Бог чрез Иисуса Христа ще съди тайните на човеците.

 

Доста дълго сказанията за живота на Господа Иисуса Христа се предавали само устно. Сам Господ не оставил вникакви записи на Своите слова и дела. Точно по същия начин и 12-те апостоли не били родени писатели: те били хора, «безкнижни и прости» (Деян. 4:13[22]),

 

[22] А като виждаха смелостта на Петра и Иоана и като разбраха, че са безкнижни и прости човеци, чудеха се; пък и добре знаеха, че те бяха с Иисуса;

 

макар и грамотни. Сред християните от апостолско време също било много малко «мъдри по плът, силни и благородни» (1 Кор. 1:26), и за повечето вярващи много по-голямо значение имали устните сказания зя Христа, отколкото писмените. По този начин апостолите и проповедниците или евангелистите «предавали» (παραδιδόναι) сказанията за делата и словата на Христа, а вярващите “приемали” (παραλαμβάνειν), - но, разбира се, не механично, само с паметта, както това може да се каже за учениците на равинските училища, а с цялата си душа, като нещо живо и даващо живот. Но скоро този период на устно предание трябвало да се завърши. От една страна, християните трябвало да почувстват нужда от писмено изложение на Евангелието в квоите кспорове с иудеите, които, както е известно, отричали действителността на чудесата Христови и даже твърдяли, че Христос и не обявявал Себе Си за Месия. Трябвало било да покажат на иудеите, че у християните има автентични сказания за Христа на онези лица, които или били в числото на Неговите апостоли, или пък стояли в най-близко общение с очевидците на делата Христови. От друга страна, нужда от писмено изложение на историята на Христа започнала да се чувства затова, защото генерацията на първите ученици постепенно измирала и редиците на преките свидетели на чудесата Христови оредявали. Изисквало се затова, писмено да се закрепят отделни изказвания на Господа и цели Негови слова, а също и разкази за Него на апостолите. Тогава именно започнали да се появяват ту там, ту тук отделни записи на това, което се съобщавало в устното предание за Христа. От всичко най-старателно записвали думите Христови, които съдържали в себе си правилата на живота християнски, и много по-свободно се отнасяли към предаването на разните събития от живота на Христа, съхранявайки само общото им впечатление. По този начин, едно в тези записи, по силата на своята оригиналност, се предавало навсякъде съгласно; а друго се видоизменяло. За пълнотата на повествуванието тези първоначални записи не мислели. Даже и нашите Евангелия, както се вижда от заключението на Евангелието на Йоан (21:25[23]),

 

[23] Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги. Амин.

 

не възнамерявали да съобщават всички слова и дела Христови. Това проличава, между впрочем, и от това, че в тях не е поместено, например, такова изречение на Христа: «по-блажено е да се дава, отколкото да се получава» (Деян. 20:35). За такива записи съобщава евангелист Лука, казвайки, че мнозина преди него вече започнали да съставят повествувания за живота на Христа, но че в тях не е имало надлежащата пълнота и че затова те не давали достатъчно «утвърждаване» във вярата (Лук. 1:1-4).

 

По същите подбуди, очевидно, възникнали и нашите канонични Евангелия. Периодът на тяхното появяване може да се определи примерно около тридесет години - от 60-та година до 90-та (последно било Евангелие от Йоана). Трите първи Евангелия е прието да се наричат в библейската наука синоптични, защото те изобразяват живота на Христа така, че техните три повествувания без голям труд може да се разглеждат като едно и да се съединяват в едно цяло повествование (синоптици - от гръц. - значи: „заедно гледащи”). Евангелия те започнали да се наричат всяко по отделно, може би, още в края на първи век, то от църковната писменост ние имаме сведения, че такова наименование на целия състав на Евангелията започнало да се придава само във втората половина на втори век. Що се касае до названията: „Евангелие на „Матей”, „Евангелие на Марко” и т. н., то по-правилно тези, много древни названия от гръцки трябва да се преведат така: „Евангелие по Матей”, „Евангелие по Марко” (χατά Ματυαίον, χατά Μ.). С това Църквата искала да каже, че във всичките Евангелия се заключава единото християнско благовествувание за Христа-Спасителя, но по изображенията на разните писатели: едното изображение принадлежи на Матей, другото - на Марко и т. н.


 

Четвероевангелието

 

По този начин, древната Църква гледала на изображението на живота на Христа в нашите четири Евангелия не като на различни Евангелия или повествувания, а като на едно Евангелие, на една книга в четири вида. Затова именно в Църквата и се утвърдило за нашите Евангелия названието „Четвероевангелие”. Свети Ириней ги назовал „четвърообразно Евангелие”.

 

Отците на Църквата се спират на въпроса: защо именно Църквата приела не едно Евангелие, а четири? Така свети Йоан Златоуст казва: „Нима един евангелист не могъл да напише всичко, което е нужно. Разбира се, могъл, но когато писали четирима, писали не в едно и също време, не в едно и също място, не съотнасяйки се и не сговаряйки се помежду си, и при всичко това написали така, че всичко като че е с едни уста произнесено, то това служи като най-силното доказателство за истината. Ще кажеш: ”случило се е, обаче, обратното, защото четирите Евангелия се изобличават често в разногласие”. Това самото и е верният признак за истината. Защото ако Евангелията във всичко в точност биха били съгласни помежду си, даже отнасяйки се до самите думи, то никой от враговете не би повярвал, че се писали Евангелията не по обикновено взаимно съгласие. А сега намиращото се между тях голямо разногласие ги освобождава от всяко подозрение. Защото това, в което те нееднакво говорят касателно времето и мястото, ни най-малко не вреди на истината на тяхното ховествувание. А в главното, съставряващо основанието на нашия живот и същността на проповедта, нито един от тях в нищо и никъде не разноглася с дпругия, - в това, че Бог станал човек, творял чудеса, бил разпнат, възкръснал, възнесъл се на небето”. (Беседа за Евангелието от Матея 1-ва).

 

Свети Ириней намира и особен символичен смисъл в четворичния брой на нашите Евангелия. „Тъй както са четири страните на света, в който живеем, и тъй като Църквата е разпръсната по цялата цемя, и своето утвърдждаване има в Евангелието, то надлежало й да има четири стълпа, отвсякъде веещи с нетление и оживяващи човешкия род. Всеустрояващото Слово, възседящо върху Херувими, ни дало Евангелието в четири вида, но проникнато от един дух. Защото и Давид, молейки за явяването Му, казва: «восседающий на Херувимах, яви Себя» (Пс.79:2). Но Херувимите (във видението на пророк Иезекиил и Апокалипсиса) имат четири лица, и техните ликове са образи на дейността на Сина Божий”. Свети Ириней намира за възможно да приложи към Евангелието на Йоан символа на лъва, тъй като това Евангелие изобразява Христа, като вечен Цар, а лъва е цар в животинския свят; към Евангелието на Лука – символа на телеца, тъй като Лука започва своето Евангелие с изображение на свещеническото служение на Захария, който заколвал телци; към Евангелието на Матей – символ на човек, тъй като това Евангелие предимно изобразява човешкото рождение на Христа, и накрая, към Евангелието от Марко - символа на орел, защото Марко започва своето Евангелие със споменаването за пророците, към които Духът Светий долитал свише, като че орел на криле. При другите Отци на Църквата символът на лъва и телеца са премесени и първият е придаден на Марко, а вторият - на Йоан. Започвайки от 5-ти век в такъв вид символите на евангелистите започвнали да се присъединяват и към изображенията на 4-те евангелисти в църковната живопис.


 

Взаимоотношенията на Евангелията

 

Всяко от четирите Евангелия има свои особености, и повече от всички - Евангелието на Йоана. Но трите първи, както вече беше казано по-горе, помежду си имат извънредно много общи неща и това сходство неволно се хвърля в очи даже при бегия им прочит. Ще кажем преди всичко за сходството на синоптичните Евангелия и за причините на това ново явление.

 

Още Евсевий Кесарийски в своите „канони” разделил Евангелието от Матея на 355 части и забелязал, че 111 от тях се намират при всичките трима синоптици. В най-ново време екзегетите изработили даже още по-точна числова формула за определяне на сходството на Евангелията и изчислили, че цялото количество стихове, общи за всички синоптици, възлиза до 350. При Матей, освен това, 350-те стихове са свойствени само на него, при Марко такива стихове - са 68, при Лука - 541. Сходствата главно се забелязват в предаването на изказванията на Христа, а разликите - в повествувателната част. Когато Матей и Лука в своите Евангелия буквално съвпадат помежду си, с тях винаги се съгласува и Марко. Сходството между Лука и Марко е много по-близко, отколкото между Лука и Матей (Лопухин - в Православната Богословска Енциклопедия. Т. V, с. 173). Забележителното още е, че някои откъси при всичките трима евангелисти вървят в една и съща последователност, например, изкушението и изявата в Галилея, призоваването на Матей и разговорът за поста, късането на класовете и изцеляване на сухоръкия, утишаването на бурята и изцелението на гадаринския бесноват и т. н. Сходството понякога се простира даже върху канструкцията на изреченията и изразите (например, в привеждането на пророчеството на Малахия 3:1 [24]).

 

[24] Ето, Аз пращам Ангела Си, и той ще приготви пътя пред Мене, и внезапно ще дойде в храма Си Господ, Когото вие търсите, и Ангелът на завета, Когото вие желаете; ето, Той иде, казва Господ Саваот.

 

Що се касае до разликите, наблюдавани при синоптиците, то те са твърде много. Едно се съобщава само от двамата евангелисти, друго - даже от единия. Така, само Матей и Лука привеждат Планинската проповед на Господа Иисуса Христа, съобщават историята на рождението и първите години от живота на Иисуса Христа. Единствено евангелист Лука говори за раждането на на Йоан Предтеча. Друго единият евангелист предава в по-съкратена форма, отколкото другия, или в друга връзка, отколкото другия. Различни са даже и детайлите от събития на във всяко Евангелие, а също така и изразите.

 

Такова явление на сходство и разлика в синоптичните Евангелия отдавна вече е обръщало върху себе си вниманието на тълкувателите на Писанието, и отдавна вече се изказвали различни предположения, обясняващи този факт. По-правилно изглежда мнението, че нашите трима евангелисти използвали общ устен източник за своето повествувание за живота на Христа. В онова време евангелистите или проповедниците за Христа ходели с проповед навсякъде и повтаряли в разни места в по-вече или по-малко обширен вид онова, което се считало за нужно да се предложи на встъпвалите в Църквата. Образувал се, по този начин, известен определен тип устно Евангелие, и ето този тип ние и имаме в писмен вид в нашите синоптични Евангелия. Разбира се, при това, гледайки по целта, която имал единият или другият евангелист, неговото Евангелие приемало някои особени, само за неговия труд свойствени, черти. При това не може да се изключи и онова предположение, че по-древното Евангелие могло да бъде известно на евангелиста, писал по-късно. При това разликата на синоптиците трябва да бъде обяснена с различните цели, каквито имал предвид всеки от тях при написването на своето Евангелие.

 

Както вече казахме, синоптичните Евангелия по твърде много неща се отличават от Евангелието на Иоан Богослов. Така, те изобразяват почти изключително дейността на Христа в Галилея, а апостол Йоан изобразява главно пребиваването на Христа в Иудея. По отношение на съдържанието синоптичните Евангелия също значително се различават от Евангелието на Йоан. Те дават, така да се каже, изображение, повече външно, на живота, делата и учението на Христа и от словата на Христа привеждат само онези, каквито били достъпни за разбиране от целия народ. Йоан, обратното, пропуска твърде много неща от дейността на Христа, например, той привежда само шест чудеса на Христа, но затова пък тези чудеса, каквито той привежда, имат собено дълбок смисъл и извънредна важност за личността на Господа Иисуса Христа. Накрая, докато синоптиците изобразяват Христа предимно като Основател на Царството Божие и затова насочват вниманието на своите читатели към основаното от Него Царство, Йоан обръща нашето внимание върху централния пункт на това Царство, от който върви живота по перифериите на Царството, т. е. на Самия Господ Иисус Христос, Когото Йоан изобразява като Единороден Син Божий и като Светлина за цялото човечество. Затова именно Евангелието на Йоана още древните тълкуватели назовавали предимно духовно (πνευματικόν) за разлика от синоптичните, като изобразяващи предимно човешката страна в лицето на Христа (εύαγγέλιον σωματικόν), т. е. Евангелие телесно.

 

Обаче трябва да се каже, че и при синоптиците има места, които говорят за това, че както на синоптиците известна била дейността на Христа в Иудея (например, Мат. 23:37;[25]

 

[25] Иерусалиме, Иерусалиме, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте!

 

Мат. 27:57[26] ;

 

[26] А когато се свечери, дойде един богат човек от Ариматея, на име Иосиф, който също тъй беше ученик на Иисуса;

 

Лук. 10:38-42), така и при Йоан се намират посочвания за продължителната дейност на Христа в Галилея. Точно също така синоптиците предават такива изказвания на Христа, които свидетелстват за Неговото Божеско достойнство (например, Μат. 11:27[27]),

 

[27] Всичко Ми е предадено от Моя Отец, и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина, и комуто Синът иска да открие.

 

а Йоан от своя страна също на места изобразява Христа, като истинен човек (например, Йоан. 2:1[28] ;

 

[28] На третия ден имаше сватба в Кана Галилейска, и Иисусовата майка беше там.

 

и сл.; Йоан. 8:40[29]

 

[29] А сега искате да убиете Мене, Човека, Който ви каза истината, що чух от Бога. Авраам това не е правил.

 

и др.) Затова не може да се говори за някакво противоречие между синоптиците и Йоан в изобразяването на лицето и делата на Христа.

 

 

Достоверността на Евангелията

 

Макар, че отдавна вече критиката се изказва против достоверността на Евангелията, а в последно време тези нападения на критиката особено се усилиха (теорията на митовете, а особено теорията на Древс, съвсем не признаващ съществуването на Христа), обаче възраженията на критиката са толкова нищожни, че се разбиват при най-малкия сблъсък с християнската апологетика. Тук, впрочем, няма да привеждаме възраженията на отрицателната критика и да разглеждаме подробно тези възражения: това ще бъде направено при тълкуванието на самия текст на Евангелията. Ще кажем само за най-главните общи основания, по които ние признаваме Евангелията за напълно достоверни документи. Това, първо е, съществуването на преданието на очевидците, от които мнозина доживяли до епохата, когато се появили нашите Евангелия. Откъде накъде ние бихме започнали да отказваме доверие на тези източници на нашите Евангелия? Могли ли са те да измислят всичко, което има в нашите Евангелия? Не, всичките Евангелия имат чисто исторически характер. Второ, неразбираемо е, защо християнското съзнание би поискало - така твърди митичната теория - да увенчае главата на обикновения учител Иисус с венеца на Месия и Сина Божий? Защо, например, за Кръстителя не е казано, че той творил чудеса? Явно затова, че той не ги е творил. А оттук следва, че ако за Христа е казано като за Велик Чудотворец, то значи Той действително бил такъв. И защо би могло да се отрича достоверността на чудесата Христови, щом по-висшето чудо - Неговото Възкресение е засвидетелствано така, както никое друго събитие от древната история? (вж. 1 Кор. гл. 15).

 

 

Библиография на чуждестранните работи по Четвероевангелието

 

Бенгел - Bengel J. Al. Gnomon Novi Testamenti: in quo ex nativa verborum VI simplicitas, profunditas, concinnitas, salubritas sensuum coelestium indicatur. Berolini, 1860.

 

Блас, Gram. - Blass F. Grammatik des neutestamentlichen Griechisch. Göttingen, 1911.

 

Уесткот - The New Testament in Original Greek / the text rev. by Brooke Foss Westcott. New York, 1882.

 

Б. Вайс - Weiss B. Die Evangelien des Markus und Lukas. Göttingen, 1901.

 

Йохан Вайс (1907) - Die Schriften des Neuen Testaments, von Otto Baumgarten; Wilhelm Bousset. Hrsg. von Johannes Weiß, Bd. 1: Die drei älteren Evangelien. Die Apostelgeschichte, Matthaeus Apostolus; Marcus Evangelista; Lucas Evangelista. [Adolf Jülicher; Johannes Weiß; Rudolf Кnopf; Hermann Zurhellen]. 2. Aufl. Göttingen, 1907.

 

Годе - Godet F. Кommentar zu dem Evangelium des Johannes. Hannover, 1903.

 

Де Вете - De Wette W.M.L. Кurze Erklärung des Evangeliums Matthäi // Кurzgefasstes exegetisches Handbuch zum Neuen Testament, Band 1, Teil 1. Leipzig, 1857.

 

Кайл (1879) - Кeil C.F. Commentar über die Evangelien des Markus und Lukas. Leipzig, 1879.

 

Кайл (1881) - Кeil C.F. Commentar über das Evangelium des Johannes. Leipzig, 1881.

 

Клостерман - Кlostermann A. Das Markusevangelium nach seinem Quellenwerthe für die evangelische Geschichte. Göttingen, 1867.

 

Корнелиус а Лапид - Cornelius a Lapide. In SS Matthaeum et Marcum // Commentaria in scripturam sacram, t. 15. Parisiis, 1857.

 

Лагранж - Lagrange M.-J. Études bibliques: Evangile selon St. Marc. Paris, 1911.

 

Ланге - Lange J.P. Das Evangelium nach Matthäus. Bielefeld, 1861.

 

Лоази (1903) - Loisy A.F. Le quatrième èvangile. Paris, 1903.

 

Лоази (1907-1908) - Loisy A.F. Les èvangiles synoptiques, 1-2. [s.l.]: Ceffonds, près Montier-en-Der, 1907–1908.

 

Лутардт - Luthardt Ch.E. Das johanneische Evangelium nach seiner Eigenthümlichkeit geschildert und erklärt. Nürnberg, 1876.

 

Майер (1864) - Meyer H.A.W. Кritisch exegetisches Кommentar über das Neue Testament, Abteilung 1, Hälfte 1: Handbuch über das Evangelium des Matthäus. Göttingen, 1864.

 

Майер (1885) - Кritisch-exegetischer Кommentar über das Neue Testament / hrsg. von Heinrich August Wilhelm Meyer, Abteilung 1, Hälfte 2: Bernhard Weiss B. Кritisch exegetisches Handbuch über die Evangelien des Markus und Lukas. Göttingen, 1885. Мейер (1902) – Meyer H.A.W. Das Johannes-Evangelium / 9. Auflage, bearbeitet von B. Weiss. Göttingen, 1902.

 

Меркс (1902) - Merx A. Erläuterung: Matthaeus // Die vier kanonischen Evangelien nach ihrem ältesten bekannten Texte, Teil 2, Hälfte 1. Berlin, 1902.

 

Меркс (1905) - Merx A. Erläuterung: Markus und Lukas // Die vier kanonischen Evangelien nach ihrem ältesten bekannten Texte. Teil 2, Hälfte 2. Berlin, 1905.

 

Морисън - Morison J. A practical commentary on the Gospel according to St. Matthew. London, 1902.

 

Стентън - Stanton V.H. The Synoptic Gospels // The Gospels as historical documents, Part 2. Cambridge, 1903. Толюк (1856) – Tholuck A. Die Bergpredigt. Gotha, 1856.

 

Толюк (1857) - Tholuck A. Commentar zum Evangelium Johannis. Gotha, 1857.

 

Хайтмюлер - вж. Йоан. Вайс (1907).

 

Холцман (1901) - Holtzmann H.J. Die Synoptiker. Tübingen, 1901.

 

Холцман (1908) - Holtzmann H.J. Evangelium, Briefe und Offenbarung des Johannes // Hand-Commentar zum Neuen Testament / bearbeitet von H. J. Holtzmann, R. A. Lipsius etc. Bd. 4. Freiburg im Breisgau, 1908.

 

Цан (1905) - Zahn Th. Das Evangelium des Matthäus // Кommentar zum Neuen Testament, Teil 1. Leipzig, 1905.

 

Цан (1908) - Zahn Th. Das Evangelium des Johannes ausgelegt // Кommentar zum Neuen Testament, Teil 4. Leipzig, 1908.

 

Шанц (1881) - Schanz P. Commentar über das Evangelium des heiligen Marcus. Freiburg im Breisgau, 1881.

 

Шанц (1885) - Schanz P. Commentar über das Evangelium des heiligen Johannes. Tübingen, 1885.

 

Шлатер - Schlatter A. Das Evangelium des Johannes: ausgelegt für Bibelleser. Stuttgart, 1903.

 

Шурер, Geschichte - Schürer E., Geschichte des jüdischen Volkes im Zeitalter Jesu Christi. Bd. 1-4. Leipzig, 1901–1911.

 

Едершайм (1901) - Edersheim A. The life and times of Jesus the Messiah. 2 Vols. London, 1901.

 

Елън - Allen W.C. A critical and exegetical commentary of the Gospel according to st. Matthew. Edinburgh, 1907.

 

Алфорд - Alford Н. The Greek Testament in four volumes, vol. 1. London, 1863.

 

 

Лопухин. Толковая Библия

Прочетена 449 пъти
Още в тази категория: Евангелие от Матея »

Последно добавени